Измъкнах от колана револвера си, тридесет и осми калибър, и му изревах:
— Пусни я.
Предполагам, че той не повярва, че ще стрелям. Анри ми се ухили самодоволно и рече:
— Пусни оръжието, Бен. Искам само да си поговорим.
Пристъпих към маниака и притиснах дулото в челото му. Той се захили, а златният зъб отпред — част от последната му маскировка — сякаш ми смигна подигравателно. Стрелях точно в мига, в който той ме удари с коляното си в бедрото. Отхвърчах назад към бюрото и дървените му крака се разклатиха, когато се строполих на пода.
Първата ми мисъл бе: Дали не уцелих Манди? Но видях кръвта да се стича по ръката на Анри и чух как неговият пистолет издрънча, като се плъзна по дървения под.
Той отблъсна грубо Манди от себе си и тя падна върху мен. Избутах я от гърдите си и се опитах да се надигна, но Анри пак ме прикова към пода — настъпи китката ми с обувката си и сведе към мен поглед, преливащ от презрение.
— Защо просто не си гледаш работата, Бен? Ако вършеше само това, нямаше да имаме този дребен проблем, но сега повече не мога да ти имам доверие. Жалко само, че не си донесох видеокамерата.
Наведе се, изви пръстите ми назад и изтръгна револвера от ръката ми. После се прицели — първо към мен, а после и към Манди.
— А сега, кой иска да умре пръв? — запита Анри. — Ти или ти?
111.
Сякаш бяла пелена се спусна пред очите ми. Това беше, нали? Двамата с Аманда щяхме да умрем. Усетих как дъхът на Анри опари лицето ми, когато притисна към дясното ми око дулото на тридесет и осем милиметровото оръжие. Манди се опита да изкрещи през парцала, натикан в устата й.
— Млъквай! — излая Анри.
И тя млъкна.
Очите ми се наляха със сълзи. Може би заради болката или от непоносимата мъка, че никога повече няма да я видя. И че тя също ще умре. И нашето дете никога няма да се роди.
Анри натисна спусъка и стреля в килима, съвсем близо покрай ухото ми. Изстрелът ме оглуши. После дръпна главата ми и изкрещя в ухото ми:
— Напиши шибаната книга, Бен! Прибери се у дома и си гледай работата. Всяка нощ ще ти звъня в Лос Анджелис и ако не вдигнеш телефона, ще те докопам. Знаеш, че ще го направя. Обещавам и на двама ви: няма да имате втори шанс.
Отдръпна оръжието от лицето ми. После грабна брезентовата торба и куфарчето с дясната си ръка, излезе и затръшна вратата зад гърба си. Чух стъпките му надолу по стъпалата.
Обърнах се към Манди. Устата й бе запушена с калъфката на възглавницата, вързана на тила. С треперещи пръсти развързах възела и щом тя се освободи, я прегърнах с все сили и я залюлях напред и назад, напред и назад.
— Добре ли си, скъпа? Той нарани ли те?
През сълзи тя ми отвърна, че е добре.
— Сигурна ли си?
— Върви — рече ми тя. — Зная, че искаш да тръгнеш след него.
Запълзях на четири крака, опипвайки под воланите на Дамаската и извитите крака на старинните мебели, с които беше обзаведена стаята.
— Знаеш, че съм длъжен да го направя. Той ще продължи да ни следи, Манди.
Намерих деветмилиметровия „Ругер“ на Анри под скрина и здраво стиснах дръжката му. Завъртях оцапаната с кръв брава и извиках през рамо на Манди, че скоро ще се върна.
Облегнах се тежко на парапета на стълбището и закуцах надолу, въпреки пронизващата болка в бедрото. Времето ми изтичаше — знаех, че по някакъв начин трябва да убия Анри.
112.
Небето бе тъмно, но уличните лампи и светлините на намиращия се съвсем наблизо „Отел дьо Лувър“ превръщаха нощта в ден. Двата хотела бяха само на няколкостотин метра от Тюйлери, голямата обществена градина пред двореца Лувър.
Тази седмица тук се провеждаше карнавал — навред се разиграваха какви ли не игри, публиката се разхождаше край местата за забавления, свиреше музика, изнасяха се представления на открито. Към девет и половина вечерта весело усмихнатите туристи и тълпите парижани, повели децата си, изпълваха тротоарите до краен предел. Смеховете им се сливаха с гърмежите от фойерверки и неспирно отекващите клаксони на автомобилите. Всичко това ми напомни за сцена от някакъв френски филм, който може би някога бях гледал.
Следвах тънката диря от кръв, която продължаваше до улицата, ала след няколко метра от вратата на хотела тя вече не се виждаше. Анри отново бе изчезнал. Дали не се беше скрил в съседния „Отел дьо Лувър“? Или му бе провървяло и веднага бе хванал някое такси?