Ако той можеше да ме отведе до Анри Беноа, щях да получа още един шанс да унищожа Анри.
Този път нямаше да го изпусна.
Холандецът ме поведе през своето проектантско студио — просторно и необременено с излишни мебели помещение, светло и приятно, с големи прозорци, през които струеше слънчева светлина. Предложи ми да се настаня на неудобния стол срещу неговия, край дълга маса, разположена близо до високи прозорци.
— Има нещо комично в това, че Анри ви разказва историята на своя живот — започна Ян ван дер Хойвел. — Мога да си представя какви лъжи ви е наговорил.
— В такъв случай не е зле да ми обясните какво комично намирате в това — отвърнах, включих лаптопа си, обърнах го към него и натиснах бутона за възпроизвеждане, за да може той да види последните минути от живота на Джина Праци.
Не мисля, че беше гледал видеозаписа, но докато траеше прожекцията, изражението на лицето му нито веднъж не се промени. Когато всичко свърши, домакинът заяви:
— Комичното тук е… винаги съм си мислел, че той я обича.
Спрях видеото, а Ян ван дер Хойвел впери поглед в очите ми.
— Преди да стана писател, работех като полицай — осведомих го. — Струва ми се, че сега Анри разчиства следите. Убива хората, които знаят кой е той. Помогнете ми да го намеря, господин Ван дер Хойвел. Аз съм най-добрият ви шанс да оцелеете.
117.
Ян ван дер Хойвел се извърна с гръб към високия прозорец. Дългата му сянка падна върху масата от светло дърво, а лицето му се озари от меката следобедна светлина.
Извади пакет цигари от чекмеджето си, предложи ми една, след което запали, преди да заговори:
— Ако знаех как да го намеря, нямаше да има проблем. Обаче Анри е гений в укриването. Не зная къде е. Никога не съм знаел.
— Нека тогава да работим заедно — предложих му. — Да се позамислим върху някои идеи. Трябва да има нещо, което вие знаете и което може да ми помогне да се добера до него. Зная, че е лежал в затвор в Ирак, но „Брустър-Норт“ е частна компания, непристъпна като банков сейф. Зная нещо и за някакъв фалшификатор на документи в Бейрут, с когото Анри е поддържал връзка, но тъй като не ми е известно името на този човек…
— О, това вече е прекалено — засмя се Ян ван дер Хойвел. Смехът му беше още по-ужасяващ, защото изглеждаше искрен. Явно ме намираше за забавен. — Той е психопат. Нима въобще не сте разбрали що за човек е? Той е в плен на собствените си заблуди и представи. Освен това е самовлюбен, но най-вече е лъжец. Анри никога не е бил в Ирак. И единствения фалшификатор, когото познава, е самият той. Трябва да проумеете нещо важно, господин Хокинс. Анри се е възхвалявал пред вас, измисляйки си увлекателна житейска история. А вие сте се оставили да ви води за носа като неопитно кутре на каишка…
— Хей! — извиках, ударих с юмрук по масата и скочих на крака. — Не си играйте с мен! Дошъл съм тук, за да намеря Анри. Не ме е грижа нито за вас, нито за Хорст Вернер или Рафаел дош Кампош, нито за останалите от групичката ви болни и жалки шибаняци. Ако не ми помогнете, нямам друг избор, освен да отида в полицията и да им разкажа всичко.
Ян ван дер Хойвел отново се разсмя и ми каза да се успокоя, да седна на стола. Аз обаче бях разтърсен до дъното на душата си. Наистина ли Ван дер Хойвел току-що ми отговори на въпроса: защо Анри искаше да бъде издадена тази книга? За прослава на живота му?
Холандеца отвори своя лаптоп и рече:
— Преди два дни получих имейл от Анри. Първия, който досега ми е изпращал, имам предвид директно. Искаше да ми продаде видеозапис. Но мисля, че току-що го видях безплатно. Та казахте, че не проявявате интерес към нас?
— Въобще не ме е грижа за вас. Искам само Анри. Той заплашва живота ми, заплашва семейството ми.
— Може би това ще ви помогне във вашата детективска работа.
Ян ван дер Хойвел защрака с пръсти по клавиатурата, докато продължи да говори:
— Анри Беноа, както самият той се нарича, е бил чудовище още като непълнолетен. Преди тридесет години, когато е бил едва шестгодишен, е удушил малката си сестричка в люлката й.
Явно по лицето ми се е изписало шокирано изражение, тъй като Ван дер Хойвел кимна в потвърждение на думите си, докато изтръскваше цигарата си в пепелника, след което още веднъж ме увери, че това е самата истина.
— Бил е сладко малко момче. С пълнички бузки. С големи доверчиви очи. Но е убил едно бебе. Диагнозата му е била психиатрично разстройство на личността, макар че било рядко срещано явление дете да има всички симптоми. Изпратили го в клиника „Дьо Лак“ в Женева.