— Какво става, Ливън? Ливън, за Ким ли се обаждат? — попита трескаво Барб.
— Вчера сутринта Ким не се появи на снимките — каза гласът. — От списанието пазят мълчание. Все едно нищо не се е случило. Надяват се, че тя ще се появи.
— Обадиха ли се в полицията? Някой уведомил ли е полицията?
— Сега ще затворя — рече мъжът. — Но ако бях на ваше място, щях да се кача на следващия самолет до Мауи. Заедно с Барбара.
— Почакайте! Моля ви, почакайте! Откъде знаете, че е изчезнала?
— Защото аз го направих, сър. Аз я видях. Аз я харесах. Аз я взех. Желая ви приятен ден.
10.
— Какво искате? Кажете ми какво искате!
Ливън чу изщракване, последвано от сигнал „свободно“. Той натисна бутона за идентификация и прочете: „неизвестен“.
Барб го дръпна за ръката.
— Ливън! Кажи ми! Какво се е случило?
Барб обичаше да казва, че в семейството тя пали пожарите, а съпругът й ги гаси и с времето всеки бе приел падащата му се роля. И така, Ливън й разказа какво му бе казал непознатият. Опитваше се да прикрие паниката в гласа си и се придържаше към фактите.
Барб усети страха му, лицето й се изкриви от ужас. Гласът й стигаше до него приглушено, все едно идваше от много далече.
— Повярва ли му? Той каза ли ти къде е тя? Каза ли ти какво се е случило? Господи, за какво говорихте?
— Каза ми само, че си е отишла…
— Тя никъде не ходи без мобилния си телефон — задъха се Барб в астматичен пристъп.
Ливън скочи от леглото, треперещата му ръка събори нещата от шкафчето, като разпиля по килима хапчета, книги и списания. Откри инхалатора в безпорядъка, подаде го на жена си и я загледа, докато тя вдишваше дълбоко.
По лицето й се стичаха сълзи.
Мъжът протегна ръце, а тя се отпусна на гърдите му, разтърсвана от ридания.
— Моля те… просто й се обади.
Ливън грабна телефона от килима, набра номера на Ким и започна да брои позвъняванията, вперил поглед в часовника, докато усилено смяташе. На Хаваите беше едва десет вечерта.
После гласът на Ким прозвуча в ухото му.
— Ким! — извика той.
Барб притисна длани към страните си, а в погледа й се изписа огромно облекчение… но Ливън осъзна грешката си.
— Беше гласовата поща — каза на съпругата си и се заслуша в записаното от дъщеря си съобщение: „Оставете номер и аз ще ви се обадя. Чаоооо“.
— Ким, татко е. Добре ли си? Искаме да те чуем. Не се тревожи за часа. Просто се обади. Всички тук сме добре. Обичаме те, скъпа. Татко.
— О, господи, о, господи! — хлипаше Барб, докато притискаше инхалатора към лицето си.
— Не знаем нищо, Барб — опита се да я успокои съпругът й. — Може да е бил някой малоумник с тъпо чувство за хумор…
— О, господи, Ливън! Обади се в стаята й в хотела.
Седнал на ръба на леглото и забил поглед в надипления килим, Ливън се обади на справки. Записа си номера, прекъсна линията, след това се свърза с хотел „Уайли Принсес“ в Мауи.
Когато операторът отговори, Ливън помоли да го свържат с Ким Макданиълс. Чуха се шест далечни позвънявания в стаята, намираща се на повече от девет хиляди километра, след което се включи телефонен секретар: „Моля оставете съобщение за госта на стая 314. Или натиснете 0 за оператора“.
Болките в гърдите му се върнаха с нова сила и Ливън едва смогваше да си поеме дъх. Заговори в слушалката:
— Ким, обаждат се мама и татко. Важно е.
Натисна 0 и от другия край на линията най-после се разнесе мелодичният глас на хотелския оператор.
Ливън го помоли да позвъни в стаята на Каръл Суийни — секретарката от агенцията, която придружаваше Ким на Хаваите и се предполагаше, че ще я наглежда и ще се грижи за нея.
От стаята на Каръл също не се обади никой.
— Каръл, обажда се Ливън Макданиълс, бащата на Ким. Моля те, обади се веднага щом получиш съобщението. Не се притеснявай за часа. Ние сме будни. Това е номерът на мобилния ми телефон…
След това отново се обади на оператора.
— Нуждаем се от помощ — каза той. — Моля ви, свържете ме с управителя. Спешно е.
11.
Ливън Макданиълс имаше квадратна брадичка, беше висок над метър и осемдесет, мускулест, тежък около седемдесет и пет килограма. Беше прям, решителен, разумен, роден лидер. Но сега седеше на ръба на леглото в червените си боксерки, стискаше миниатюрния мобилен телефон, който не успя да го свърже с детето му, и се чувстваше объркан и безпомощен.