Той закрещя към хората, но гласът му прозвуча страхливо и пискливо. По-скоро молеше за нещо, но единственото, което разбрах, беше „полиция“. Наоколо веднага наизвадиха мобилните си телефони и трескаво започнаха да набират номера на полицията.
Не след дълго оглушително завиха полицейски сирени и колкото повече приближаваха, толкова повече ми идеше да завия и аз заедно с тях. Но продължавах да държа оръжието на Анри, насочено към Ван дер Хойвел, и да чакам. Когато полицаите най-после се появиха, оставих „Ругер“-а на тротоара и им посочих челото му.
120.
Швейцария.
Двамата полицаи бяха на предната седалка, а аз — на задната в автомобила им. Изкачвахме се към Венген — малък град в алпийски стил, сгушен в сянката на Айгер и красив като играчка.
Докато автомобилът пъплеше нагоре по тясното и заледено шосе, аз седях с вкопчени в облегалките ръце, леко приведен и загледан напред. Не се страхувах, че колата може да се претърколи отвъд предпазната мантинела. Страхувах се, че няма да успеем да се доберем навреме до Хорст Вернер.
От компютъра на Ван дер Хойвел бе копиран списъкът с контактите му в електронната поща. Предадох го на полицията заедно с всички видеозаписи на Анри Беноа в комплект с моите ръкописи за признанията, които бе направил в караваната. Обясних на следователите какво свързва Анри Беноа, един наемен сериен убиец, и хората, които му плащат.
Ченгетата изпаднаха във възторг.
Съвсем наскоро, след още пресните убийствата двете млади жени в Барбадос, се направи връзката между поредицата от жертви на Анри — десетки ужасяващи убийства в Европа, Америка и Азия. Сега швейцарските полицаи бяха оптимистично настроени, че при достатъчно силен натиск Хорст Вернер ще предаде Анри.
Докато пълзяхме нагоре към вилата на Вернер, полицейските централи издирваха членовете на Алианса по целия свят. За мен тези часове би трябвало да бъдат време на триумф, ала вместо това, изпитвах единствено ужасяващ страх.
Обадих се на приятелите си, но там, където Аманда беше в момента, нямаше телефони. Не знаех дали щяха да изминат часове или дни, преди да се уверя, че тя е в безопасност. И макар че според Ван дер Хойвел Анри беше само жалка играчка, сега повече от всеки друг път разполагах с доказателства за неговата жестокост, изобретателност и жажда за отмъщение. Най-после разбрах защо той настояваше да напиша тази книга. Искаше Алианса, кукловодите му, да бъдат изобличени, така че той да се отърве веднъж завинаги от тях, отново да смени самоличността си и да бъде господар на живота си.
Шофьорът на колата, с която пътувах, натисна спирачките. Гумите се плъзнаха по леда и чакъла. Тежкият автомобил поднесе малко, преди да се закове пред основата на висока каменна стена, която заобикаляше внушителна сграда. Беше вградена в склона на близкия хълм и приличаше повече на непревземаема крепост.
Вратите на полицейския автомобил рязко се отвориха и после също толкова рязко се затръшнаха. По радиостанциите започна оживена размяна на сведения. Отвсякъде ни обкръжиха командоси — няколко дузини мъже с бронежилетки, въоръжени с автомати, гранатомети и още какво ли не високотехнологично оборудване, което дори не знаех как се нарича.
На около петдесетина метра, оттатък заснежената поляна, отекна звън от счупено стъкло. Един прозорец откъм ъгловата стая на вилата се разби на парчета. Прелетяха куршуми и отвътре отвърнаха на огъня. В атакуваната зона избумтяха няколко гранати.
Под прикритието на ожесточения огън десетина агенти се втурнаха да щурмуват вилата и аз чух тътен от голяма маса сняг, свличаща се по стръмния склон зад укрепеното убежище на Хорст. Някой се разкрещя на немски, последва нова стрелба и аз си представих проснатия труп на Хорст Вернер върху носилка като последно действие от тази трагедия.
Но ако Хорст Вернер е мъртъв, как щяхме да се доберем до Анри?
Масивната предна врата се отвори. Мъжете, облегнати на стената, се прицелиха с автоматите си.
И тогава го видях.
Хорст Вернер, ужасът от плът и кръв, когото Ван дер Хойвел бе описал като могъща личност с дълги ръце и стоманени юмруци, „последният човек на тази земя, когото бих пожелал да срещна“. Беше едър, широкоплещест, с козя брадичка и очила със златни рамки, носеше синьо палто и макар ръцете му сега да бяха вдигнати и кръстосани на тила, все още притежаваше завидна самоувереност и — бих казал — военна стойка и офицерско поведение.
Това бе извратеният тип, двигателят на Алианса, предводителят на Воайорите, убиецът на убийците, магьосникът от някакво гнусно, порочно и перверзно царство.