Беше жив. И беше арестуван.
121.
Хорст Вернер бе натикан в бронираната полицейска камионетка. При него се качиха швейцарските полицаи, а аз и двамата следователи от Интерпол заехме местата си в другия автомобил. След едночасово спускане по стръмното планинско шосе стигнахме в най-близкото градче и разпитът на Хорст Вернер започна.
Гледах притеснено през стъклото на малката стая за наблюдение, откъдето се виждаше и чуваше всичко от помещението за разпити.
Докато Вернер чакаше да пристигне адвокатът му, лицето му се покри с пот. Предположих, че отоплението е включено на максимум, видях, че предните крака на стола на Вернер са по-къси от задните, както и че капитан Фьолкер, който го разпитваше, досега не бе успял да изтръгне много сведения.
Зад моя стол стоеше млад полицай и ми превеждаше от немски:
— Хер Вернер казва: „Не познавам Анри Беноа. Никого не съм убивал! Само гледах, но иначе нищо друго не съм вършил“.
Капитан Фьолкер напусна за кратко помещението за разпити и се върна с компактдиск в ръка. Заговори на Вернер и моят преводач ме уведоми, че този диск бил намерен в DVD плейъра, сред колекцията от още много компактдискове и DVD дискове в библиотеката на Вернер. И щом капитан Фьолкер го пусна, лицето на Вернер веднага се изопна и вцепени.
Какъв бе този видеозапис? Убийството на Джина Праци? Или може би някое друго зверство, извършено от Анри?
Наклоних стола си така, че да мога да виждам монитора. Взрях се в него със затаен дъх.
Върху екрана се появи някакъв мъж с наведена глава. Виждах темето му и тялото малко над кръста. Когато надигна подпухналото си окървавено лице, той се извърна от камерата и се скри от погледа ми.
Съдех само по този бегъл оглед, но мъжът ми се стори в средата на тридесетте, без особени отличителни белези.
Очевидно гледахме сцена от разпит. Напрежението в мен нарастваше неимоверно. Някакъв глас зад кадър произнесе:
— Хайде де, кажи думите.
Сърцето ми подскочи. Той ли беше? Нима Анри бе заловен?
— Аз не съм Анри. Моето име е Антоан Паскал — отвърна окървавеният затворник. — Не си попаднал на този, който ти трябва.
— Толкова ли е трудно да го кажеш, Анри? — продължи да настоява гласът. — Само кажи думите и може би ще те пуснем.
— Казах ти. Аз не съм Анри. Документите ми са в джоба. Виж в портфейла ми.
Разпитващият най-после се появи в кадър. Изглеждаше двадесетинагодишен, чернокос, на врата му беше татуиран паяк, паяжината се проточваше до лявата му буза. Той нагласи обектива на камерата така, че да обхваща повече пространство от голото помещение — затворническа килия без прозорци, осветявана от крушка на тавана. Разпитваният беше с вързани ръце и крака за един стол в средата на стаята.
Татуираният рече:
— Добре, Антоан. Вече видяхме документите за самоличност и се възхищаваме от умението ти да се превръщаш в различни хора. Но тази игра започна да ми омръзва. Кажи думите. Или, ако предпочиташ, не ги казвай. Ще броя до три.
Татуираният държеше в ръката си дълъг назъбен нож. Докато отброяваше, го удряше в бедрото си. Не след дълго отново заговори:
— Времето изтече. Мисля, че това винаги си го искал, Анри. Да познаеш мига между живота и смъртта. Прав ли съм?
Гласът на задържания ми беше познат. Както и погледът на бледосивите му очи. Беше Анри. Сега вече бях сигурен.
Внезапно се досетих какво ще последва и се изпълних с ужас. Исках да изкрещя на Анри, да изразя някаква емоция, която самият аз не разбирах.
Бях готов да го убия, ала не бях способен на това. Не исках да гледам.
Анри се изплю в обектива на камерата и татуираният го сграбчи за кестенявата коса. После изпъна врата му.
— Кажи думите! — изкрещя той.
След това замахна четири пъти с острието на ножа откъм тила и отдели главата на крещящия мъж от раменете му.
Кръвта шурна и обля всичко наоколо. Стече се по Анри. По убиеца му. Опръска дори обектива на камерата.
— Хайде де, Анри. Можеш ли да ме чуеш? — попита екзекуторът му. После вдигна отрязаната глава на височината на камерата.
Отдръпнах се от стъклото, но не бях способен да откъсна очи от видеозаписа. Сякаш Анри се взираше в мен от монитора, през стъклото. Очите му още бяха отворени — и тогава той премигна. Наистина го направи — премигна.
Екзекуторът се наведе пред камерата. От брадичката му капеше пот, примесена с кървава струйка. Усмихна се със задоволство и попита: