— Всички ли са щастливи?
122.
Едва не повърнах. Целият треперех, плувнах в пот. Предполагах, че ще изпитам облекчение, когато видя Анри мъртъв, но в същото време кръвта ми сякаш крещеше в артериите. Залитнах, все още в плен на отвратителните незаличими образи, прясно запечатани в мозъка ми.
Вътре, в притихналото помещение за разпити, безизразното лице на Хорст Вернер не потрепна въобще. Но след малко той вдигна глава и се усмихна приветливо. Дойде мъж в черен костюм, който отпусна ръка на рамото му.
Моят преводач потвърди догадката ми: беше се появил адвокатът на Вернер.
Разговорът между адвоката и капитан Фьолкер бе кратък, насечен и изнервен. Накрая стихна до един неоспорим факт: засега полицията не притежаваше достатъчно доказателства, за да задържи Вернер в ареста.
Шокиран, видях как Хорст Вернер — като свободен човек — напусна помещението за разпити заедно със своя адвокат.
След малко капитан Фьолкер се присъедини към мен в стаята за наблюдение и с уверен тон ми заяви, че разследването още не е приключило. Вече се били сдобили с прокурорско разрешение за проверка на банковите сметки и телефонните разговори на Вернер. Било само въпрос на време отново да го арестуват. Интерпол и ФБР били привлечени по случая.
Излязох от полицейския участък, олюлявайки се, но поне ме посрещна свеж въздух и дневна светлина. Една лимузина чакаше на алеята, за да ме отведе до летището. Казах на шофьора да побърза. Той включи двигателя и вдигна прозорците. Но колата се движеше бавно и поддържаше умерена скорост.
Вътре в главата ми един глас ми припомняше думите на Ван дер Хойвел: Трябва да се страхувате единствено от Хорст Вернер. И аз се страхувах. Вернер щеше да разбере за моите ръкописи с признанията на Анри. Те бяха неоспоримо свидетелство срещу него и Воайорите. Аз щях да заема мястото на Анри Беноа като Свидетеля, като този, който може да изправи Вернер и останалите му събратя на подсъдимата скамейка, за да отговарят по толкова много обвинения в убийства.
Мозъкът ми препускаше през континентите. Ударих по разделителната стъклена стена и се провикнах на шофьора:
— По-бързо! Карай по-бързо!
Трябваше по-скоро да се добера до Аманда. Със самолет, с хеликоптер или, ако трябва, дори и на гърба на някое муле. Трябваше пръв да стигна до нея. Трябваше да издигнем стени около нас и да останем скрити зад тях. Не знаех за колко дълго, пък и не ме интересуваше.
Знаех само какво ще направи Хорст Вернер, ако ни открие.
Знаех.
Освен това не спирах да си блъскам главата за още нещо: наистина ли Анри беше мъртъв?
Какво всъщност бях видял преди малко в полицейския участък?
Премигването на окото му — не беше ли всъщност намигване? Дали филмът не беше някакъв видео трик, който ни бе разиграл?
— Карай по-бързо!