Стивън Хорн
Плажът „Омаха“
На Кейтлин и Бен, чиито житейски истории едва започват
Пролог
Началото на разследването
Бронкс, 1955 г.
Най-напред пострада едно радио, оставено на перваза, след него въже за пране, което повлече саксия, сетне парцал от пожарната стълба. Притегляни от гравитацията, по-тежките предмети полетяха стремглаво надолу заедно с тялото, а чаршафите, кърпите и бельото ги следваха като опашка на падащо хвърчило, за да се превърнат след малко в саван.
По мръкнало пристигна патрулна кола, скоро улицата беше затворена, а зяпачите изтласкани зад преградите по Морис Авеню. Полицаите докладваха на сержанта. Полицейските фотографи увековечиха гледката. Съдебният лекар надникна под чаршафа. Наемателите в сградата зяпаха представлението от прозорците си и изпъваха шии наляво, надясно, нагоре, надолу, участвайки безмълвно в процеса на елиминиране.
Един детектив с шлифер и мека шапка се взираше покрай стърчащите глави към покрива, шест етажа по-горе. Главите от своя страна се взираха в него. После съдебният лекар кимна, детективът напъха бележника в джоба на сакото си и заобиколи чаршафа, прескачайки червените ручейчета, които се стичаха към решетката на канализацията. Детективът бе стиснал зъби. Понякога го обземаше злоба към всички нарушения на реда, които бяха нормална част от градския живот — надраскани стени, оглушителни клаксони, смазани тела на тротоара.
Съдебният лекар приклекна и посочи с пръст.
— Виж това — каза той, клатейки глава. — Казвам ти, няма справедливост на тоя свят.
1
Вашингтон, днес
Нямах нищо общо с изчезването на Мартин Грийн.
Нямах и работа. Живеех ден за ден. И нощ за нощ.
Просто убивах времето. Без дневен ред, без делови срещи и без задачи. Без интереси, хобита или любопитство. Без амбиция. Когато влизах в Министерството на правосъдието, колегите се вторачваха право напред. Правните томове, компютърните екрани и дори голите стени ги привличаха с хипнотична сила. Онези, които нямаха как да се изнижат незабелязано, само ми се усмихваха и промърморваха нещо неясно за многото работа или за времето. Бедната ми секретарка се мъчеше да помага. Прикриваше отсъствията ми и изпращаше поздравителни картички с вдъхновени послания. Дори се опита да ме окуражи, когато Еванс ме привика. Той също се мъчеше да ми помага. Но всичко си има граници.
— Сядай, Филип — каза Еванс, забил поглед в документите пред себе си. Мина известно време, докато вдигне очи да ме огледа. — Как се чувстваш? — попита той. Усещах по лицето му, че не очаква добри новини.
— Мислех да си взема няколко дни отпуск.
— Познаваш ли Мартин Грийн? С него сте били по едно и също време на Капитолийския хълм.
— Не. Само няколко седмици.
— Изчезнал е. Утре новината ще излезе в „Поуст“. И ще стане една…
— Най-много месец.
— … мътна и кървава… — Той ме изгледа строго, после се облегна назад и въздъхна. — Вече си взе отпуск. На няколко пъти. Време е да се хванеш на работа.
— Не мисля, че съм готов.
— Време е да се хванеш на работа — повтори той. — Има си служебна политика, Филип, има си прецеденти.
— Алан…
— Ти слушаш ли? Изчезнал е.
— Много хора изчезват. Ние обикновено не се месим.
— Той е съветник в Сената, заема място в Комисията по разузнаване — Комисията на Уорън Йънг. — Еванс ме погледна в очакване на реакция; не реагирах и той продължи: — Грийн е имал достъп до важни тайни. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност.
— И какво?
— И ние искаме да ръководиш разследването.
— Ние?
— Аз и министърът на правосъдието.
— Не се занимавам с националната сигурност, Алан. Аз съм в Апелативния отдел. Пиша справки.
Той се навъси.
— Да, това се очаква да вършиш. Както знаем и двамата, реалността е съвсем различна.
Правеше основателен намек за ниската ми продуктивност.
— Значи ще ме повишиш да отговарям за националната сигурност?
В отговор на нахалния въпрос Еванс сърдито поклати глава.
— Откровено казано, би трябвало да те уволнят, но има смекчаващи обстоятелства — той неопределено разпери ръце — и което е по-важно, имаш квалификация за тази работа.
— Защо?
— Вицепрезидентът най-сетне проумя. Никога няма да го номинират за мястото на Форсайт, тъй че Уорън Йънг става най-добрият шанс на партията да задържи Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали още преди първичните избори.
— Нас политиката не ни засяга, Алан. Ние сме Министерство на правосъдието.
Еванс затвори очи и въздъхна дълбоко, после бавно издиша през устата. Беше научил тази техника за релаксация от някакво самолетно списание и май наистина му помагаше. Когато заговори отново, гласът му беше много спокоен.