Реймънд Чандлър
Плейбек
I
Гласът в слушалката звучеше рязко и властно, но аз не го чувах добре, защото я държах обратно и защото не се бях събудил напълно. Обърнах я несръчно и измърморих нещо.
— Не чувате ли? Казах, обажда се Клайд Ъмни, адвокатът.
— Адвокатът Клайд Ъмни, значи. Аз пък си мислех, че сте няколко души.
— Вие сте Марлоу, нали?
— Аха, сигурно. — Погледнах часовника си. Беше шест и трийсет сутринта, когато далеч не съм В най-добрата си форма.
— Не ставайте нагъл, млади човече.
— Съжалявам, мистър Ъмни. Но аз съвсем не съм млад. Аз съм стар, уморен и без капка кафе в стомаха си. Какво мога да направя за вас, сър?
— Искам да посрещнете влака от Чикаго в осем часа, да откриете сред пътниците едно момиче, да я проследите, докато се настани някъде, и да ми докладвате. Ясно ли е?
— Не.
— Как така не? — сопна се той.
— Нямам достатъчно сведения, за да се заема със случая.
— Аз съм Клайд Ъм…
— Няма нужда! — срязах го аз. — Че ще взема да изпадна в истерия. Давайте по-накратко, само най-главното. А може би някой друг детектив ще ви свърши по-добра работа. Аз никога не съм работил във Федералното бюро.
— Мис Върмилиа, моята секретарка, ще бъде в кантората ви след половин час. Тя ще ви даде необходимите сведения. Много е способна. Надявам се — вие също.
— Аз съм още по-способен, но не и на празен стомах. Нека дойде тук, моля.
— Къде е това „тук“?
Дадох му адреса си на Юка Авеню и му обясних как да ме намери секретарката му.
— Добре — неохотно се съгласи той, — но да се разберем за едно. Момичето не трябва да знае, че я следят. Това е много важно. Аз действувам от името на една много влиятелна адвокатска кантора във Вашингтон. Мис Върмилиа ще ви даде пари за някои текущи разходи и ще ви изплати аванс от двеста и петдесет долара. Разчитам на вашите големи способности. И да не си губим повече времето в приказки.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър Ъмни.
Той затвори. Станах с мъка от леглото, взех душ, избръснах се и тъкмо пиех третото кафе, когато на вратата се позвъни.
— Аз съм мис Върмилиа, секретарката на мистър Ъмни — каза тя с доста превзет глас.
— Заповядайте, влезте.
Куклата си я биваше. Беше в бял шлифер с колан, без шапка, с добре поддържана платиненоруса коса, носеше ботушки в тон с шлифера, сгъваем найлонов чадър и имаше синьо-сиви очи, които ме гледаха така, сякаш съм изтърсил мръсна дума. Помогнах й да си съблече шлифера. Миришеше на хубаво. Доколкото можех да преценя, краката й не бяха чак неприятни за гледане. Беше обула тънки като паяжина черни чорапи. Вторачих се в тях, особено когато кръстоса крак връз крак и се понаведе, за да й запаля цигарата.
— „Кристиан Диор“ — каза тя, като отгатна моите твърде неприкрити мисли. — Друго не нося. Огънче, моля.
— Днес май носите доста повечко — рекох, като щракнах запалката.
— Не обичам да ме свалят толкова рано сутрин.
— А по кое време ще обичате, мис Върмилиа?
Тя се усмихна доста кисело, прерови основно чантата си и ми подхвърли един светлокафяв плик.
— Мисля, че тук ще намерите всичко, което ви е нужно.
— Е, чак пък всичко!
— Я не се занасяй, глупак такъв! Знам доста неща за теб. Защо, мислиш, мистър Ъмни избра точно теб? Аз го накарах. И стига си се пулил в краката ми.
Отворих плика. В него имаше друг залепен плик и два чека на мое име. На единия — за двеста и петдесет долара — пишеше: „Аванс за извършена професионална услуга“. Другият беше за двеста долара и на него бе отбелязано: „Аванс на Филип Марлоу за евентуални разходи“.
— За изхарчените пари ще се отчиташ на мен, много точно — рече мис Върмилиа. — А пиенето ще си го плащаш сам.
Другия плик не отворих — поне в момента.
— Отде-накъде Ъмни си мисли, че ще се заема със случай, за който нищо не знам?
— Ще се заемеш! Не те караме да вършиш нищо лошо. Можеш да разчиташ на думите ми.
— А мога ли да разчитам и на още нещо?
— О, за това ще поговорим на чашка някоя дъждовна вечер, когато не съм прекалено заета.
— Дадено!
Отворих и другия плик. В него имаше снимка на някакво момиче. Позата разкриваше вродена непринуденост или богат опит пред фотоапаратите. Косата й беше тъмна, можеше да е и рижа, имаше високо открито чело, сериозен поглед, изпъкнали скули, нервни ноздри и уста, която не издаваше нищо. Това бе едно лице с фини черти, доста напрегнато, и не изглеждаше никак щастливо.
— Виж отзад! — нареди мис Върмилиа.
На гърба на снимката ясно беше написано на машина:
„Име: Елинор Кинг. Висока метър и шейсет и два. Около двайсет и девет годишна. Коса тъмна, кестеняво-рижа, гъста, естествено чуплива. Изправена стойка, плътен ясен глас, облича се добре, но не е екстравагантна. Гримира се с мярка. Особени белези няма. Характерни жестове: има навика, когато влиза в стая, да върти очи, без да движи глава. Когато е притеснена, почесва дланта на дясната си ръка. Левичарка, но умее да го прикрива. Играе добре тенис, плува и се гмурка отлично, издържа на пиене. Неосъждана, но в полицията имат отпечатъци от пръстите й.“