Тя захвърли пистолета в куфара си и се разсмя. Смехът й звучеше почти естествено, сякаш наистина се забавляваше.
— Извинявайте — каза тя. — Вие си седите там с кръстосани крака и с дупка в главата, а аз се мъча да обясня как съм ви застреляла, за да спася честта си. Направо да ти се завие свят от тази картинка!
Тя се отпусна на един стол и се приведе напред, подпряла брадичката си с ръка, лицето й бе напрегнато и изпито и в рамката на пищната й тъмнорижа коса изглеждаше по-дребно, отколкото бе в действителност.
— Какво смятате да правите с мен, мистър Марлоу? Или по-скоро обратното — какво мога да направя аз за вас, та да не искате нищо от мен?
— Коя е Елинор Кинг? Каква е била тя във Вашингтон, окръг Колумбия? Защо си е сменила името някъде по пътя и е махнала инициалите от куфара си? Ей такива дребни нещица можете да ми обясните. Но едва ли ще го направите.
— О, не знам. Инициалите ги махна носачът. Казах му, че съм имала много нещастен брак, че съм се развела и имам право отново да приема моминското си име. Което е Елизабет или Бети Мейфийлд. Звучи правдоподобно, не мислите ли?
— Вярно. Но не обяснява появата на Мичъл.
Тя се облегна назад и се поотпусна. Погледът й си остана бдителен.
— Просто един човек, с когото се запознах по пътя. Беше в същия влак.
Кимнах.
— Но той пристигна със собствената си кола. Той ви е направил и резервацията. Тук не го харесват особено, но, изглежда, е приятел на някой много влиятелен човек.
— Познанства, възникнали във влак или на кораб, понякога се развиват много бързо — каза тя.
— Така изглежда. Той дори изкрънка от вас пари. Бързичко действува. А аз останах с впечатлението, че не ви е чак толкова приятен.
— Е, и какво от това? Ами ако съм си загубила ума по него? — Обърна ръката си с дланта нагоре и я загледа. — Кой ви е наел, мистър Марлоу, и за какво?
— Един адвокат от Лос Анжелос, който пък действува по указания от Вашингтон. Трябваше да ви проследя, докато отседнете някъде. Така и направих. Но сто че сега се каните да се изнесете. И ще трябва да започна всичко отначало.
— Но аз вече ще знам, че сте по дирите ми — каза заядливо тя. — Така че този път може да ви се види трудничко. Предполагам, че сте нещо като частен детектив.
Казах й, че съм точно такъв. Вече бях угасил цигарата си. Оставих пепелника на масата и станах.
— Няма да ми е лесно, но не си мислете, че съм само аз, мис Мейфийлд.
— О, не се и съмнявам! И всички до един сте толкова милички. А някои са и много опитни.
— А, не, полицията не ви търси. Иначе лесно биха ви пипнали. Знаеше се с кой влак пристигате. Аз дори получих ваша снимка с описанието ви. Но Мичъл може да ви принуди да направите всичко, което поиска. Едва ли ще ви иска само пари.
Стори ми се, че тя леко се изчерви, но лицето и беше в сянка.
— Възможно е — каза тя. — А може би аз нямам нищо против?
— Имате.
Тя скочи и тръгна към мен.
— С вашата работа не можете да натрупате състояние, нали?
Кимнах. Бяхме много близо един до друг.
— Тогава колко ще искате, за да си идете и да забравите, че изобщо сте ме виждали някога?
— Ще си ида, без да ви искам каквото и да било. А за другото ще трябва да докладвам.
— И така, колко? — настоя тя, сякаш говореше сериозно. — Мога да ви платя тлъстичък хонорар. Чувала съм, че така го наричате. Много по-красива дума от подкуп.
— Не е едно и също.
— Защо да не е? Повярвайте ми, понякога може да означава точно това, дори когато човек си има работа с адвокати и лекари. Знам го от личен опит.
— Май не ви е леко напоследък, а?
— Нищо подобно, доносник такъв! Аз съм най-щастливата жена па света, защото съм жива.
— А пък аз не съм щастлив. Само че не казвайте на никого.
— О, какво ли знаеш ти! — каза провлачено тя. — Частно ченге, и то със скрупули. Тия ги разправяй на старата ми шапка, глупако! Пред мен не минават. А сега се омитай, господин частно ченге Марлоу, да си проведеш телефонното разговорче, за което толкова се притесняваш. Не те спирам!
Тя тръгна към вратата, по аз я хванах за китката и я обърнах към себе си. Раздраната й блуза не откриваше кой знае какво — малко от гърдите и и част от сутиена. На плажа се вижда повече, много повече, но не и през раздрана блуза.
Сигурно се бях ухилил похотливо, защото тя внезапно показа ноктите си и се опита да ме издраска.
— Аз не съм някоя разтопена кучка! — изсъска злобно тя. — Махни си мръсните лапи!
Хванах и другата й китка и бавно я придърпах към себе си. Тя се опита да забие коляно в слабините ми, по беше вече твърде близо. После се отпусна, отметна глава назад и затвори очи. Устните и се разтеглиха в язвителна усмивка. Вечерта беше хладна, може би край брега бе направо студено. Но тук не усещах никакъв студ.