След малко тя каза с въздишка, че трябвало да сее облича за вечеря.
— Добре — промърморих аз.
След още малко каза, че много отдавна (никой) мъж не е разкопчавал сутиена й. Бавно се насочихме към едно от двете легла. Бяха застлани с розови сребристи покривки. Странно какви дреболии забелязва човек!
Очите й биха широко отворени и се взираха изпитателно в мен. Разгледах ги едно по едно, защото бях прекалено близо до нея, за да ги видя и двете заедно. Изглеждаха съвсем симетрични.
— Скъпи — промълви тя, — страшно си мил, но просто нямам време.
Затворих устата й с целувка. Стори ми се, че някой се опитва да отключи вратата отвън, но не обърнах особено внимание. Ключалката изщрака, вратата се отвори и в стаята влезе господин Лари Мичъл.
Пуснахме се. Аз се обърнах и той ме погледна изпод вежди — як жилест мъжага, висок близо метър и деветдесет.
— Реших за всеки случай да проверя на рецепцията — каза той разсеяно. — Вила 12-В е била заета днес следобед, много скоро след тази тук. Видя ми се малко странно, защото по това време има много свободни места. Затова поисках резервния ключ. Та кой е тоя дръвник, малката?
— Тя те предупреди да не й викаш „малката“.
Ако това изобщо му говореше нещо, той не го показа. Беше стиснал юмрук и бавно го поклащаше покрай тялото си.
— Той е частен детектив, името му е Марлоу — каза тя. — Някой го е наел да ме следи.
— А трябваше ли да те проследява толкова отблизо? Аз май попречих да разцъфти едно мило приятелство.
Тя се отдръпна рязко от мен и грабна пистолета от куфара си.
— Тъкмо се уговаряхме за парите.
— При всички случаи грешка — рече Мичъл. Лицето му гореше, очите му блестяха. — Особено пък в това положение. Няма да ти трябва тоя патлак, миличка.
Той се нахвърли върху мен с кос десен удар, много бърз и точно разчетен. Аз му отвърнах бързо, хладнокръвно и хитро. Но десният удар не беше коронният му номер. Освен всичко, той беше и левак. Трябваше да го забележа още на гарата в Лос Анжелос. Страшно опитен и наблюдателен преследвач съм, няма що, не пропускам и най-малката подробност! Опитах с дясно кроше, но не го улучих, а той нямаше грешка с лявото.
От удара главата ми се отметна назад. За миг изгубих равновесие, което тъкмо му даде възможност да отскочи встрани и да й отнеме пистолета, който сякаш направи пирует във въздуха и кацна в лявата му ръка.
— Спокойно — рече той. — Знам, че не звучи оригинално, но мога да те надупча и да се измъкна чист. Това е самата истина.
— О’кей — изрекох задавено. — Ама за петдесет долара на ден не ми се полага да ме застрелят. Това ще струва седемдесет и пет.
— Обърни се, ако обичаш. Ще ми бъде забавно да прегледам портфейла ти.
Хвърлих се към него въпреки пистолета и всичко останало. Щеше да стреля само ако изпаднеше в паника, а той си беше на своя почва и нямаше за какво да се паникьосва. Но тя явно не беше толкова сигурна. С крайчеца на окото си зърнах само как посяга към бутилката уиски на масата.
Сграбчих Мичъл за врата. Устата му зяпна. Той ме удари някъде, но това нямаше значение. Моят удар беше по-точен, само че не бях награден за това с ръчен часовник, защото в този момент някакъв катър ми тегли такъв як ритник отзад право в мозъка, че полетях над тъмни води и избухнах в пламъци.
VI
Първото ми усещане беше, че ако някой ми се скара, ще се разплача. Второто, че стаята е прекалено тясна за главата ми. Предната част на главата беше твърде далеч от задната, двете й страни бяха на огромно разстояние, но независимо от това между слепоочията ми пулсираше някаква тъпа болка. В днешно време разстоянията не означават нищо.
Третото ми усещане беше, че някъде не много далеч се носи натрапчив вой. Четвъртото и последно — че по гърба ми се стича леденостудена вода. Покривката на някаква кушетка под мен бе доказателство, че лежа по очи, ако все още ги имах. Внимателно се обърнах, седнах в леглото, а пешо изтрополя и тупна на пода. Това, което изтрополя и тупна на пода, беше вързана па възел хавлиена кърпа с топящи се кубчета лед. Някой, който ме обичаше много силно, ги бе поставил на тила ми. Някой, който не ме обичаше чак толкова силно, ме бе фраснал отзад по главата. Може да е бил един и същи човек. Какво ли не ги прихваща хората!
Изправих се па крака и веднага опипах джобовете си. Портфейлът ми си беше в левия джоб, но отворен. Прегледах го. Нищо не липсваше. Беше издал съдържащата се в него информация, но тя така или иначе вече не представляваше тайна. Куфарът ми стоеше отворен върху поставката до леглото. Значи си бях в стаята.