Както в повечето малки градчета, в Есмералда имаше една главна улица, а от двете й страни — спокойни улички с по някоя и друга административна сграда, след което, почти без да се забелязва някаква промяна в атмосферата, се редяха къщите па местните жители. Но за разлика от повечето калифорнийски градчета, тук нямаше фалшиви фасади, нямаше крещящи реклами, автозакусвални, магазинчета за пури или игрални зали, нито пък улични гангстери, които да се навъртат пред тях. Магазините по Главната улица бяха стари и тесни, но не и безвкусни, имаше и някои подновени, с огромни витрини от огледално стъкло и неръждаема стомана и с неоново осветление в ярки, весели цветове. Не всеки в Есмералда беше много богат, не всеки бе щастлив, не всеки имаше кадилак, ягуар или райли, но процентът на живеещите нашироко беше много висок и магазините за луксозни стоки бяха така спретнати и скъпи на вид, както и магазините в Бевърли Хилс, и далеч не толкова безвкусни. Имаше и още една малка разлика. В Есмералда старите неща бяха прилично запазени и нерядко привлекателни със старинния си чар. В други малки градчета онова, което е старо, е просто износено.
Паркирах между две пресечки, точна пред телефонната служба. Естествено беше затворена, но входната врата бе доста навътре и до нея имаше две тъмнозелени телефонни кабини като караулни будки, а ужким в името на естетиката съзнателно бе пренебрегната печалбата. Отсреща между две червени линии диагонално на бордюра бе паркирано светлобежово такси. Вътре седеше мъж с прошарена коса и четеше вестник. Отидох при него.
— Джо Хармс?
Той поклати отрицателна глава.
— Ще се върне след малко. Такси ли искате?
— Не, благодаря.
Отдалечих се и се загледах в една витрина. Там беше изложена спортна риза на кафяви и бежови райета, която ми напомни за Лари Мичъл. Спортни жълто-кафяви обувки, костюми от вносен туид, две-три вратовръзки и ризи в тон с тях, подредени на достатъчно разстояние, за да могат да дишат. Над входа — името на известен в миналото спортист, изписано с релефни букви, боядисани контрастно на фона на дъската от червена секвоя.
Единият телефон издрънча, шофьорът излезе и прекоси тротоара, за да се обади. Каза нещо, остави слушалката, качи се в таксито и даде на заден ход. Улицата за миг опустя. После минаха две коли, а след това се зададоха едно симпатично, добре облечено цветнокожо момче и нагласената му приятелка, които зяпаха витрините и си приказваха. Някакъв мексиканец със зелена униформа на пиколо паркира нечий крайслер — а може да беше и лично негов, — влезе в дрогерията и излезе оттам с кашонче цигари. После потегли обратно към хотела си.
Друго бежово такси с надпис „Таксиметрова служба — Есмералда“ се появи иззад ъгъла и бавно спря между червените линии. От него излезе едър мъжага с вид на уличен побойник и с черни очила, провери по телефона дали има поръчки, после си влезе в колата и измъкна някакво списание иззад огледалото за обратно виждане.
Бавно приближих до него и той се оказа самият Джо Хармс. Беше без сако, а ръкавите му бяха навити над лактите, макар че времето не бе подходящо да се пуснеш по бански костюм.
— Аха. Аз съм Джо Хармс. — Той пъхна една цигара между бърните си и щракна запалката.
— Лусил от „Ранчо Дескансадо“ смята, че вие сигурно ще можете да ми дадете някои сведения. — Облегнах се на таксито и удостоих Джо Хармс с широката си лъчезарна усмивка. Със същия ефект можех да тегля и един ритник на бордюра.
— Сведения за какво?
— Тази сутрин сте взели една пътничка оттам. От вила 12-С. Високо момиче с рижава коса и хубава фигура. Името й е Бети Мейфийлд, но едва ли ви го е казала.
— Обикновено казват само къде да ги закарам. Странно, нали? — Той издуха всичкия дим от дробовете си срещу предното стъкло и го загледа как се разстила по него и се понася из колата. — Каква е работата?
— Приятелката ме заряза. Поскарахме се. Сам съм си виновен. Искам да й се извиня.
— Приятелката има ли си някъде дом?
— Много далеч оттук.
Той изтръска пепелта от цигарата, като я чукна с кутрето си както си беше в устата му.
— Може би точно това е искала. Може би не желае да знаете къде е отишла. А може би точно в това ви е късметът. В тоя град за незаконно съжителство по хотелите могат и да те приберат. Е вярно, ако не внимаваш.
— А може би аз те поднасям — рекох и извадих от портфейла си една визитна картичка. Той я прочете и ми я върна.
— Това е друга работа. Малко по-друга. Но ще наруша правилата на службата. Аз не карам по мил ден тая таратайка само за да развивам мускули.
— Една петарка ще представлява ли интерес? Или и с това ще нарушим правилата?