— Таксиметровата служба е на стареца. Никак няма да му е приятно да разбере, че вземам подкупи. Не че не обичам парите.
Телефонът на стената издрънча. Той се измъкна от колата и с три крачки стигна до него. Аз останах на мястото си, прехапал долната си устна. Той се обади и се върна, мигом влезе в таксито и седна зад кормилото.
— Трябва да изчезвам. Съжалявам. Изостанал съм от графика. Току-що се връщам от Дел Мар, влакът за Лос Аижелос в седем и четиридесет спира там по сигнал, само когато има хора. Повечето ни пътници отиват в тази посока.
Запали мотора и се пресегна, за да пусне угарката си на улицата.
— Благодаря — казах.
— За какво? — Даде на заден ход и замина.
Пак погледнах часовника си. Пресметнах времето и разстоянието. До Дел Мар имаше двадесетина километра. За един час можеш да откараш някого дотам, да го оставиш на гарата и да се върнеш. Той се изрази по своему. Нямаше никакъв смисъл да ми казва всичко това, ако не означаваше нищо.
Гледах след него, докато изчезна, после пресякох улицата и отидох до телефонните кабини. Оставих вратата на едната от тях отворена, пуснах монета и набрах нулата.
— Искам да се обадя в Западен Лос Ложелос, за тяхна сметка, ако обичате. — Издиктувах номера. — Мистър Клайд Ъмни, лично. Казвам се Филип Марлоу и се обаждам от уличен телефон 4–2673 в Есмералда.
Телефонистката ме свърза, преди да съм довършил последното изречение.
— Марлоу? Време беше да се обадите. Е, говорете.
— Намирам се в Сан Диего. Загубих я. Легнах да дремна малко и тя се измъкна.
— Знаех си аз, че се хващам с голям кадърник — злобно ми се сопна той.
— Не е толкова лошо, колкото изглежда, мистър Ъмни. В общи линии имам представа накъде е заминала.
— Не ми вършат работа такива представи в общи линии. Когато наемам някого, очаквам да получа от него точно каквото искам. Какво значи, „в общи линии“?
— Може ли да ми обясните за какво е всичко това, мистър Ъмни? Заех се със случая малко прибързано, защото трябваше да посрещна влака. Вашата секретарка ми показа добре собствената си личност, но ми даде твърде малко сведения. Искате ли да ви свърша работа, мистър Ъмни?
— Разбрах, че мис Върмилиа ви е казала всичко което трябва да знаете — изломоти той. — Аз действувам по молба на една много влиятелна адвокатска кантора във Вашингтон. Клиентът ми желае засега да остане анонимен. Вие трябва само да проследите обекта, докато се установи някъде, като нямам предвид някоя тоалетна или закусвалия. Имам предвид хотел, квартира или нейни познати. Това е всичко. Още по-просто ли искате да ви се обясни?
— Не става въпрос за опростяване на нещата мистър Ъмни. Искам някакви по-конкретни данни Кое е момичето, откъде идва, какво се предполага, че е направила, защо се налага да я следя.
— Да се налага? — озъби се той. — Кой сте вие, дявол да го вземе, че да решавате какво се налага и какво не? Намерете момичето, разберете точно къде е и ми съобщете адреса. Ако искате да си получите парите, размърдайте се, дявол го взел! Давам ви срок до утре сутринта. В противен случай ще уредя въпроса по друг начин.
— Ясно, мистър Ъмни.
— Къде по-точно се намирате и какъв е телефонният ви номер?
— Просто се скитам наоколо. Някой ме удари по главата с бутилка от уиски.
— Много лошо — рече язвително той. — Сигурно преди това вие сте изпразнили бутилката.
— О, можеше да бъде и по-лошо, мистър Ъмни. Можеше да улучи и вашата глава. Ще се обадя към десет сутринта в кантората ви. Не се притеснявайте, че ще се изпогубим. Със същата тая работа са се захванали още двама. Единият е от местните, казва се Мичъл, а другият е ченге от Канзас Сити, някой си Гобъл. И носи оръжие. Е, лека нощ, мистър Ъмни.
— Не затваряйте! — изрева той. — Чакайте малко! Какво означава това? Други двама детективи ли?
— Вие ли ме питате какво означава това? Мисля, че аз ви попитах пръв. Изглежда, вие движите само част от цялата работа.
— Чакайте! Не затваряйте! — И млъкна. После с овладян глас, като вече не заплашваше, каза: — Утре рано сутринта ще се обадя във Вашингтон, Марлоу. Извинете, ако бях груб. Започва да ми се струва, че и аз трябва да получа малко повече сведения.
— Аха.
— Ако откриете момичето, търсете ме тук. По всяко време! По всяко време на денонощието!
— Разбрано!
— Лека нощ. — И той затвори.
Оставих слушалката и въздъхнах дълбоко. Все още ме болеше главата, но вече не ми се виеше свят. Вдишвах прохладния нощен въздух, примесен с морска мъгла. Измъкнах се от кабината и погледнах отсреща. Възрастният шофьор се беше върнал. Приближих и го попитах как да стигна до „Кристалната зала“ — там Мичъл бе обещал да заведе мис Бети Мейфийлд на вечеря, независимо дали тя желаеше това, или не. Шофьорът ми обясни, благодарих му, прекосих отново пустата улица, качих се във взетата под наем кола и поех обратно по същия път, по който бях дошъл.