Не беше изключено мис Мейфийлд да е хванала влака в седем и четирийсет и седем за Лос Анжелос или за някоя междинна гара. Но едва ли. След като откарат пътника си на гарата, шофьорите на таксита обикновено не се мотаят наоколо, докато той се качи във влака. Нямаше да й бъде толкова лесно да се откопчи от Лари Мичъл. Щом той можеше да я накара да дойде в Есмералда, можеше да я накара и да остане. Той знаеше кой съм аз и какво търся там. Но не знаеше защо го правя, тъй като и самият аз не знаех. Ако имаше капка мозък в главата си — а аз допусках, че има доста повече, — щеше да се досети, че ще успея да открия къде я е откарало таксито. Първото предположение, което заобмислях, беше, че той е отишъл в Дел Мар преди нея, паркирал е буика си някъде на скрито, изчакал е тя да пристигне с таксито и да слезе. А когато шофьорът е обърнал колата, той е взел момичето и обратно — в Есмералда. Второто ми предположение беше, че тя няма да му каже нищо, което той вече не знае. Аз бях частен детектив от Лос Анжелос, нает от неизвестни клиенти, за да я проследя, както и направих, но после допуснах грешка, защото се опитах да се сближа прекалено много с нея. Това сигурно го е подразнило, тъй като е усетил, че губи терен. Но ако неговите сведения, каквито и да бяха те, идваха само от онази изрезка от вестник, едва ли можеше да очаква вечно да си запази терена. Всеки, който имаше достатъчен интерес и достатъчно търпение, можеше по някое време да изрови същите сведения. Всеки, който имаше достатъчно стабилна причина да наеме частно ченге, сигурно вече ги знаеше. А това, от своя страна, означаваше, че с каквато и стръв да замисляше да примами Бети Мейфийлд — пари или любовни попълзновения, — той трябваше да действува бързо.
На петстотин метра надолу по склона имаше малка осветена табела със стрелка, сочеща към морето, и надпис с ръкописни букви — „Кристалната зала“. Пътят криволичеше надолу между крайбрежните къщи с мека светлина в прозорците, с добре поддържани градинки отпред и с гладки бели стени; имаше и една-две със стени от камък или тухли, украсени тук-там с вградени плочки в мексикански стил.
Превалих и последната извивка на последния хълм, миризмата на свежи водорасли нахлу в ноздрите ми, забулените от мъглата светлини на „Кристалната зала“ грейнаха с кехлибарен блясък и над паркинга се понесоха звуците на танцова музика. Спрях колата, а морето ревеше някъде в тъмното, почти в краката ми. Нямаше пазач. Просто заключваш колата си и влизаш.
Видях двайсетина коли, не повече. Огледах ги внимателно. Поне едно от предчувствията ми се оказа вярно. Номера на закрития буик имах записан в джоба си. Беше паркиран много близо до входа, а досами вратата стоеше спортен кадилак в два цвята — бледозелено и слонова кост — с тапицирани в бяла кожа седалки и плетен калъф за шофьорското място, бе оборудван с всички приспособления, за които е могъл да се сети производителят: два огромни фара с рефлектори, радиоантена, дълга колкото за риболовен кораб, сгъваем допълнителен багажник, който да поеме част от багажа, та да могат пътниците да пътуват изискано и надалече, призматично огледало, което да отразява светофарите, ако на предното стъкло е поставен сенник, радио с толкова много копчета, че приличаше на някакво командно табло, запалка, в която слагаш цигарата и сама се запалва, и цял куп други дреболии, които ме накараха да се чудя кога ли ще започнат да монтират в колите радари, звукозаписна техника, барчета и зенитни оръдия.
Всичко това видях на светлината на джобното си фенерче. Насочих го към мястото, където трябваше да е написано името на собственика, и прочетох „Кларк Брандън“, хотел „Каса дел Пониенте“, Есмералда, Калифорния.
VIII
Фоайето се намираше на нещо като балкон, от който се виждаха барът и ресторантът на две нива. Застлано с килим вито стълбище водеше надолу към бара. Горе нямаше никой освен гардеробиерката и някакъв възрастен господин, който се беше затворил в телефонната кабина и чието изражение предупреждаваше, че е по-добре никой да не го закача.
Слязох по стълбите, отидох в бара и се настаних в едно сепаре, от което добре се виждаше дансингът. Едната стена на залата бе изцяло остъклена. Зад стъклото не се виждаше нищо друго освен гъста мъгла, но в ясна вечер, когато луната слезе ниско над водната повърхност, гледката би била вълнуваща. Един тричленен мексикански оркестър свиреше музика, типична за всички мексикански оркестри. Каквото и да свирят, звучи все по един и същ начин. Винаги пеят една и съща песен, мелодията е сантиментална, а левентът, който я пее, винаги подрънква на китара и има какво да ни каже за amor, mi corazon3, за една дама, която е „linda“4, но не е лесно да я склониш, той винаги е с прекалено дълга и прекалено мазна коса и когато зареже любовните трели, по вида му си личи, че ако замахне с нож в някоя тъмна уличка, ще го направи светкавично и без грешка.