— Има ли някой друг навън? — попитах. — Съседният апартамент е празен.
— Не, сама съм.
Тя се облегна на стената. Дишаше учестено. Изрових джобното фенерче от джоба на сакото си, обходих стаята със слабия лъч и намерих ключа на стенната печка. Осветих лицето на Бети. Тя премигна и закри очите си с ръка. Насочих светлината към пода, после — бавно към прозорците, затворих ги и двата и спуснах щорите. Върнах се и запалих лампата.
Тя изпъшка, по не каза нищо. Стоеше, облегната на стената. Изглеждаше така, сякаш имаше нужда да пийне нещо по-силничко. Отидох в кухнята, налях в една чаша малко уиски и й го занесох. Тя махна с ръка, но после промени решението си, грабна чашата и я пресуши на един дъх.
Седнах и запалих цигара — съвсем машинална реакция, която толкова дразни, когато я видиш у друг. Просто си седях, гледах и чаках.
Очите ни се срещнаха над огромна пуста бездна. След малко бавно пъхна ръка във външния джоб на якето си и измъкна оттам пистолета.
— О, не! — изпъшках. — Нека не започваме отново!
Тя погледна надолу към пистолета. Долната й устна трепереше. Не се целеше в нищо. Отлепи с усилие гръб от стената и прекоси стаята, за да остави пистолета до лакътя ми.
— Познавам го — казах. — Старо приятелче. Когато го видях за последен път, беше в ръката на Мичъл. Нещо да кажеш?
— Точно затова те зашеметих. Изплаших се да не би да те застреля.
— Това щеше да обърка всичките му планове, каквито и да бяха те.
— Да, но не бях сигурна. Извинявай. Съжалявам, че те ударих.
— Все пак благодаря ти за леда — казах.
— Няма ли да погледнеш пистолета?
— Виждал съм го.
— Дойдох пеш чак от „Каса дел Пониенте“. Сега съм отседнала там. От… днес следобед.
— Знам. Взе такси до гарата в Дел Мар, за да хванеш вечерния влак, но Мичъл те пресрещна и те докара обратно. Вечеряхте заедно, танцувахте и нещо се поспречкахте. Един мъж на име Кларк Брандън те закара обратно в хотела със своя открит спортен кадилак.
Тя ме гледаше втренчено.
— Не те забелязах — рече най-сетне, по мислите и явно бяха другаде.
— Седях в бара. Докато танцувахте с Мичъл, ти беше твърде заета да изядеш един плесник и да му обясниш, че ако пак се мерне насам, трябва да носи жилетка против куршуми. А когато седна при Брандън, беше с гръб към мен. Тръгнах си преди вас и ви изчаках навън.
— Започвам да си мисля, че ти наистина си детектив — рече тихо тя. Погледът й отново се спря върху пистолета. — Той така и не ми го върна Но, разбира се, не бих могла да го докажа.
— Това означава ли, че ти се налага да го доказваш?
— Може би ще ми е от помощ. Но навярно няма да е достатъчно. Особено когато разберат коя съм. Сигурно се досещаш за какво говоря.
— Седни и стига си скърцала със зъби.
Тя пристъпи към едно кресло, седна върху страничната облегалка и се вторачи в пода.
— Знам, че има какво да се научи за теб — казах. — Защото Мичъл вече го е научил. Значи и аз бих могъл, ако се опитам. Всеки, който знае, че има нещо около теб, може да разбере какво е то. Засега обаче не знам нищо конкретно. Наеха ме само да те следя и да им съобщавам къде се намираш.
Тя ме стрелна с очи.
— Ти така и направи, нали?
— Обадих се — рекох след кратко мълчание, — за да кажа, че съм изгубил следите ти. Споменах, че съм в Сан Диего. Но това той можеше да разбере и от телефонистката.
— Изгубил си ги — повтори тя сухо. — Тоя трябва да има много високо мнение за теб, който и да е той. — И прехапа устната си. — Извинявай. Не исках да кажа това. Просто се мъча да взема едно решение.
— Няма защо да бързаш. Сега е само три и двайсет след полунощ.
— Подиграваш ми се.
Погледнах към печката на стената. Не изглеждаше да е прегряла, но въздухът в стаята се бе постоплил. Реших, че ми се пие нещо. Отидох в кухнята и си налях едно. Гаврътнах го наведнъж, налях си още едно и се върнах.
Тя държеше в ръка един малък калъф от изкуствена кожа. Посочи ми го и каза:
— Тук имам пет хилядарки, в пътнически, чекове на „Америкън Експрес“. Ти какво би направил за пет бона, а, Марлоу?
Отпих глътка уиски. Прецених отговора си с дълбокомислен вид.
— Ако приемем, че не съм разточителен, с тях ще си купя финансово спокойствие за няколко месеца. Но само в случай че реша да се продавам.
Тя почукваше с калъфа по облегалката на креслото. Виждах как другата й ръка направо ще изтръгне капачката на коляното.
— Ще се продадеш, и още как! — сряза ме тя. — А това ще бъде само предплата. Аз купувам на едро. Имам повече пари, отколкото ти някога си и сънувал. Покойният ми съпруг беше толкова богат, че направо да ти стане жал. От него измъкнах кръгло половин милион долара.