Изобрази скептична подигравателна усмивчица върху лицето си и ми предостави достатъчно време да свикна с нея.
— Да разбирам ли, че няма да ми се наложи да убивам някого?
— Няма да ти се наложи да убиваш никого.
— Не ми харесва начинът, по който го казваш.
Хвърлих поглед към пистолета, който още не бях докоснал. Тя бе дошла пеш от хотела посред нощ, само и само да ми го донесе. Не беше нужно да го докосвам. Гледах го вторачено. Наведох се и го помирисах. Все още нямаше нужда да го докосвам, но знаех, че ще се стигне и дотам.
— У кого е куршумът? — попитах. Студът в стаята бе проникнал в кръвта ми. Във вените ми сякаш течеше ледена вода.
— Защо „куршумът“? Как позна, че е само един?
Едва тогава взех пистолета. Извадих пълнителя, погледнах го и го поставих обратно. Той изщрака и се плъзна на мястото си.
— Е, може да са били и два — казах. — Вътре има шест патрона. А пистолетът е със седем. Един може да се избута в патронника и после да се добави още един в пълнителя. А би могла да ги изстреляш всичките и после да заредиш отново.
— Защо си губим времето в празни приказки? — бавно изрече тя. — Сякаш не искаме да си кажем истината в очите.
— Добре тогава. Къде е той?
— В един шезлонг на балкона на моята стая. Всички стаи от тази страна на хотела имат балкони. Балконите са от бетон, а страничните им стени, които ги отделят един от друг, са наклонени навън. Мисля, че един катерач или опитен алпинист може да се прехвърли през страничната стена, но не и с товар на гърба си. Аз съм на дванайсетия етаж. Отгоре няма нищо друго освен служебни помещения. — Замълча и се намръщи, после махна някак безпомощно с ръката, с която стискаше капачката на коляното си. — Това ще прозвучи банално — продължи тя, — но той би могъл да излезе на балкона само през моята стая. А аз не съм го пускала вътре.
— Но си сигурна, че е мъртъв, така ли?
— Съвсем сигурна. Съвсем мъртъв. Вкочанен. Не знам кога се е случило. Не чух никакъв звук. Вярно, че нещо ме разбуди. Но не приличаше на шум от изстрел. Както и да е, той вече беше изстинал. Така и не знам от какво се събудих. Но не станах веднага. Просто си лежах и си мислех. Не заспах отново, така че след малко светнах лампата, станах, поразтъпках се и запалих цигара. Тогава забелязах, че мъглата се е разнесла и грее, луна. Не долу на земята, а горе, на пода в стаята ми. Когато излязох на балкона, наоколо все още се стелеше мъгла. Беше адски студено. Звездите изглеждаха огромни. Постоях там доста време и едва тогава го забелязах. Сигурно и това ти звучи твърде банално или пък твърде невероятно. Не мога да си представя, че полицията ще го приеме на сериозно — дори само в първия миг. А после… Е, това е: аз нямам никакъв шанс, освен ако някой не ми помогне.
Станах, гаврътпах останалото в чашата ми уиски и отидох при нея.
— Позволи ми да ти кажа две-три нещица. Първо, ти не реагираш нормално на случилото се. Не си чак безчувствена, но изглеждащ прекалено хладнокръвна. Няма паника, няма истерия, нищо. Ти си фаталистка. Второ, вчера следобед чух целия ви разговор с Мичъл. Отвинтих тези нагреватели тук — посочих към електрическата печка в стената — и долепих една лекарска слушалка до металната плоскост. Мичъл ти излезе с номера, че знае коя си и че ако този факт бъде публикуван някъде, пак ще трябва да си сменяш името и да бягаш в друга посока. Ти каза, че си най-щастливата жена на света, защото си жива. Ето че сега на твоя балкон лежи мъртъв човек, застрелян с твоя пистолет, и този човек, разбира се, е Мичъл, нали?
Тя кимна.
— Позна. Лари е.
— И твърдиш, че не си го убила ти. И че ченгетата едва ли ще ти повярват, дори само в началото. А след това никой няма и да те пита. Подозирам, че не ти е за пръв път да се разправяш с тях.
Погледът й все още бе прикован в мен. Бавно се изправи на крака. Лицата ни бяха една до друго, гледахме се втренчено, но нищо повече.
— Половин милион долара са много пари, Марлоу. Ти не си чак толкова непристъпен. На света има толкова много места, където бихме могли да си живеем чудесно двамата. Например в някое апартаментче в онези високи къщи на океанския бряг в Рио. Не знам колко ще продължи идилията, но винаги можем да се разберем, не мислиш ли?
— Как се превъплъщаваш само! — казах. — Ето че започна и да ми се слагаш. А когато те видях за пръв път, ти беше скромна и благовъзпитана млада дама. И никак не ти беше приятно да ти досаждат разни красавци като Мичъл. След това си купи пакет цигари и запуши едва ли не с отвращение. После, когато вече се бе настанила тук, му позволи и да те прегърне. А пред мен си раздра блузата до кръста — ха-ха-ха!, — цинична като разглезена държанка, чийто ухажор я е зарязал. И на мен ми позволи да те прегърна, след това ме фрасна по темето с бутилката от уиски. А сега ми обещаваш сладък живот в Рио. Кой от всичките ти образи ще виждам, положил глава на възглавницата до мен, когато се събуждам сутрин?