— Значи все пак не й е съвсем чиста работата — рекох, като погледнах мис Върмилиа.
— Нямам никакви други сведения. Това е всичко. Просто следвай указанията и толкоз.
— Не се споменава друго име, мис Върмилиа. На двайсет и девет една такава кукла няма начин да остане неомъжена. Не се казва дали носи халка, или някакви други бижута. Това ме озадачава.
Тя погледна часовника си.
— По-добре върви да се озадачаваш на гарата. Нямаш много време. — И стана. Помогнах й да си облече белия шлифер и и отворих вратата.
— Със собствената си кола ли дойдохте?
— Да. — Тя тръгна да излиза, сетне се обърна и каза: — Едно нещо ми харесва у теб. Не пускаш ръка. И имаш приятни обноски… в известен смисъл.
— Да пускаш ръка е мръсна тактика.
— И едно нещо не ми харесва. Познай какво!
— Съжалявам. Нямам представа… само дето някои хора ме мразят, задето съм още жив.
— Аз нямах предвид точно това.
Слязох след нея по стълбите и отворих вратата на автомобила й. Евтина работа — нищо и никакъв кадилак. Тя кимна леко и плавно потегли надолу по хълма.
Аз се качих горе и наблъсках едно-друго в пътната си чанта, за всеки случай.
II
Никакви проблеми. Както обикновено, влакът от Чикаго пристигна навреме, а да се забележи обектът беше толкова лесно, колкото да откриеш в тълпата кенгуро, облечено в смокинг. Носеше само една книга с меки корици и я хвърли в първото попаднало й кошче. Седна и заби очи в пода. Най-нещастното момиче, което бях виждал. След малко стана и отиде до щанда за киши. Тръгна си, без да избере нищо, погледна към големия гаров часовник на стената и се затвори в една телефонна кабина. Пусна една след друга цяла шепа монети и се обади на някого. Изражението й ни най-малко не се промени. Затвори телефона, отиде до щанда за списания, взе един „Ню Йоркър“, отново погледна часовника си и седна да чете.
Носеше тъмносин костюм, ушит по поръчка, бяла блузка, чиято якичка се подаваше около шията й, и голяма сапфирена брошка на ревера — сигурно беше в тон с обеците, стига да можех да видя ушите й. Косата й беше тъмиорижа. Приличаше си със снимката, по беше малко по-висока, отколкото си я представях. Тъмносинята и шапка с панделка имаше къса воалетка. На ръцете си носеше ръкавици.
След малко се запъти по сводестия коридор към изхода, пред който чакат такситата. Погледна наляво към бюфета, обърна се и влезе в голямата чакалня, хвърли бегъл поглед към дрогерията и щанда за вестници, към гишето за информация и към хората, насядали по излъсканите дървени пейки. Някои билетни каси бяха отворени, други не. Но те не я интересуваха. Седна отново и пак погледна големия часовник. Свали дясната си ръкавица и си свери часовника — малка семпла платинена играчка без бижутерски орнаменти. Мислено поставих до нея мис Върмилиа. Не че Елинор Кинг имаше прекалено изискан, целомъдрен или пък благовъзпитан вид, но в сравнение с нея Върмилиа приличаше на някоя фльорца.
И този път не се заседя дълго. Стана и тръгна да се разхожда наоколо. Отиде за малко във вътрешния двор, върна се, влезе в дрогерията и се задържа пред щанда за книги. Две неща бяха очевидни. Ако имаше среща с никого, тя явно не бе след пристигането на влака. Приличаше на някое момиче, което просто изчаква следващия влак. Влезе в бюфета. Седна на маса с пластмасов плот, прегледа менюто и се зачете в списанието си. Дойде една сервитьорка със задължителната чаша леденостудена вода и с менюто. Обектът даде поръчката си. Сервитьорката се отдалечи, а обектът продължи да чете списанието. Наближаваше девет и петнайсет.
Излязох през главния вход и отидох при един носач, който се въртеше край колоната за такситата.
— Влака от Чикаго ли обслужваш? — попитах.
— Аха. Отчасти. — Той погледна без особен интерес долара, който въртях между пръстите си.
— Чакам един човек е директния вагон от Вашингтон за Сан Диего. Да е слизал някой?
— Искате да кажете да е слязъл тук с багажа си?
Кимнах.
Той се позамисли, като ме изучаваше с умни кестеняви очи.
— Слезе един пътник — рече най-сетне. — Вашият човек как изглежда?
Описах някакъв мъж. Някой, който да прилича на актьора Едуард Арнолд. Носачът поклати глава.