Стоях, приковал поглед в лицето й, и не отговарях.
— Да отгатна ли какво ще стане? — каза тя много тихо и много бавно. — Ти тутакси ще ме продадеш. И няма да получиш никакви пет хиляди долара. Тези чекове ще се превърнат в стари вестници. Няма да посмееш да осребриш и един от тях.
Пак не й отговорих.
— Кучи син. — Не повиши глас дори с половин тон. — Защо ли изобщо дойдох при теб?
Хванах лицето й с две ръце и я целунах по устните. Тя се отдръпна.
— Не за това — каза. — Съвсем не за това. И още една малка подробност. Много малка и незначителна, знам. На доста съм се научила. Имах опитни учители. Дълги мъчителни уроци, и то не един и два. Чиста случайност е, но наистина не съм го убила аз.
— Може би ти вярвам.
— Не се насилвай — каза тя. — Никой друг няма да повярва.
Обърна се, леко прекоси верандата, слезе по стьлбите и се шмугна между дърветата. След десетина метра се скри в мъглата.
Заключих, качих се в колата и поех по смълчаната алея покрай затвореното бунгало, където беше рецепцията, с мъждивата светлинка над звънеца. Всичко наоколо спеше дълбок сън, но по-надолу в каньона отекваше боботене на тежкотоварни камиони, превозващи строителни материали и петрол, и на големи закрити камиони със или без ремаркета, натоварени с абсолютно всичко, което е нужно на един град, за да живее. Фаровете светеха в мъглата и камионите пълзяха бавно и тежко нагоре па хълма.
На петдесетина метра след входа тя изскочи от сенките в края на оградата и се качи в колата. Включих фаровете. Някъде далеч в океана стенеше сирена, предупреждаваща корабите в мъглата. А горе в прояснилото се небе с вой, свистене и грохот прелетя ескадрила реактивни самолети откъм Норт Айланд и изчезна, преди да успея да извадя запалката си и да запаля цигара.
Тя седеше неподвижно до мен, гледаше право пред себе си и не обелваше дума. Не виждаше нито мъглата, нито задницата на камиона пред нас. Нищо не виждаше. Просто седеше там, застинала в това положение, окаменяла от отчаяние, като осъден на смърт на път към бесилката.
Или грешах, или по-изкусна артистка не бях срещал от доста дълго време.
X
Хотелът „Каса дел Пониенте“ беше разположен на ръба на скалите, сред около четири хектара зелена трева и цветни лехи, с вътрешен двор откъм защитената от вятъра страна, в който имаше масички зад стъклена преграда, а един тунел от зеленина водеше през двора към входа. От едната страна беше барът, от другата кафенето, а в двата края на сградата имаше асфалтирани паркинги, отчасти скрити зад двуметров жив плет от цъфнали храсти. И на двата паркинга имаше коли. Явно не всички използуваха подземния гараж, макар че влажният солен въздух по тези места разяжда хромирания метал.
Паркирах колата близо до стръмната алея, която се спускаше към гаража. Океанът се плискаше някъде много наблизо, във въздуха се усещаха водните пръски, мирисът и соленият му вкус. Излязохме от колата и тръгнахме към гаража. Покрай стръмната входна алея минаваше тесен тротоар. Една табела на вратата предупреждаваше: „Намалете скоростта. Натиснете клаксона.“ Момичето се вкопчи в ръката ми и ме накара да спра.
— Аз ще вляза през фоайето. Прекалено съм уморена, за да се катеря по стълбите.
— Добре. Не е забранено. Кой номер е стаята ти?
— 1224. Ами ако ни пипнат тъкмо когато…
— Когато какво?
— Ти знаеш какво. Когато… когато го прехвърляме през балкона. Или го скриваме някъде другаде.
— Мен ще ме завържат върху някой мравуняк за назидание. А за теб не знам. Зависи какво друго ще ти припишат.
— Как можеш да ги приказваш такива на гладен стомах?
Тя се обърна и бързо се отдалечи. Тръгнах надолу към гаража. Стръмната алея извиваше, както във всички гаражи, и тогава видях остъклената кабинка на пазача с висяща от тавана гола крушка. След още няколко крачки забелязах, че е празна. Ослушах се да не би случайно някой да поправя нечия кола или да си мие ръцете на мивката, очаквах да чуя стъпки, подсвирване, какъвто и да е звук, който да ми подскаже къде се намира нощният пазач и какво прави. В един подземен гараж човек наистина може да долови и най-слабия шум. Но аз не чух нищо.
Продължих надолу, докато почти се изравних с кабинката. Оттам, като се понаведох, видях ниските стъпала, които водеха към площадката на асансьора в приземния етаж. На една врата пишеше „Към асансьора“. Беше остъклена и от другата й страна светеше, но не се виждаше нищо.
Направих още три крачки и замръзнах на място. Нощният пазач се бе вторачил право в мен. Седеше на задната седалка на един голям покрит пакард. Светлината падаше, върху лицето му и студено се отразяваше в очилата. Беше се отпуснал удобно в ъгъла. Стоях и чаках да помръдне. Беше сложил глава на облегалката. Устата му зееше отворена. Трябваше да разбера защо не помръдва. Може би се преструваше, че спи и чакаше да отмина. Тогава щеше да се втурне към телефона и да предупреди охраната.