Изхлузих обувките й, хвърлих отгоре й едно одеяло и я завих. Заспа начаса. Дори започна да похърква. Влязох в банята, поогледах се, намерих шишенцето „Нембутал“ на полицата. Беше почти пълно. На него бяха отбелязани номерът на рецептата и кога е изпълнена. Датата беше отпреди месец, а аптеката в Балтимор. Изсипах жълтите капсули върху дланта си и ги преброих. Бяха четиридесет и седем и почти изпълваха шишенцето. Когато човек ги взема, за да се самоубие, обикновено ги изпива всичките, с изключение на онези, които неизбежно разпилява. Изсипах хапчетата обратно в шишенцето и го пуснах в джоба си.
Върнах се и пак я погледнах. В стаята беше студено. Включих радиатора, но не много силно. И най-сетне, след всичкото това мотаене, отворих вратата към балкона и излязох. Вън беше адски студено. Балконът беше около три на четири метра, с близо осемдесетсантиметрова стена отпред и нисък железен парапет. Човек можеше да скочи без особена трудност, но едва ли можеше да падне случайно. Имаше два шезлонга с алуминиеви рамки и с възглавнички и две подобни кресла. Междинната стена отляво бе наклонена навън, така както ми я беше описала тя. Реших, че дори алпинист не може да заобиколи издадената й част без специална екипировка. А стената отдясно се издигаше отвесно нагоре, по всяка вероятност до ръба на една от терасите на покрива.
На нито един от шезлонгите нямаше труп, нямаше го нито на пода, нито където и да било другаде. Огледах навсякъде за следи от кръв. Кръв нямаше. По балкона нямаше кръв. Отидох до външната стена. Никаква кръв. Не личеше нещо да е било прехвърлено през нея. Прилепих се до стената, като се държах за металния парапет, и се наведох колкото може напред. Проследих с поглед фасадната стена до земята. В основата й растяха храсти, до тях имаше тясна ивица трева, после настлана с каменни плочи пътека, пак ивица трева и най-накрая масивна ограда с много храсти покрай нея. Изчислих разстоянието. Не ми беше лесно от толкова високо, но трябва да имаше поне десетина метра. Отвъд оградата морските вълни се пенеха около полускрити под водата скали.
Лари Мичъл беше близо два сантиметра по-висок от мен, но тежеше към седем килограма по-малко, грубо пресметнато. Не се е раждал такъв юначага, който би могъл да прехвърли осемдесеткилограмов труп през този парапет и да го запрати достатъчно надалеч, че да падне в океана. Съществуваше възможност, съвсем незначителна възможност, този факт да не й е бил ясен от самото начало — възможност, не по-голяма от една десета от процента.
Влязох, затворих вратата, прекосих стаята и застанах до леглото. Тя все още спеше дълбоко. Все още похъркваше. Докоснах лицето й с опакото на ръката си. Беше изпотено. Тя се размърда и измърмори нещо. После въздъхна и понамести глава върху възглавницата. Дишането й не беше учестено, не беше изгубила усещанията си, не беше и кома, следователно дозата приспивателно бе нормална.
За едно поне ми беше казала истината и почти за нищо друго.
Намерих чантата й в горното чекмедже на тоалетката. Отзад имаше джоб, който се затваряше с цип. Сложих чековете в него и потърсих някаква допълнителна информация. Вътре имаше няколко шумолящи банкноти, разписание на влаковете от Санта Фе, калъфа, остатъка от влаковия билет и резервацията за първокласния вагон. Беше пътувала в купе Е на вагон 19 директно от Вашингтон за Сан Диего, Калифорния. Никакви писма, никакви доказателства за самоличността й. Те навярно бяха заключени в куфара. Основното отделение на чантата съдържаше всичко, което носи една жена: червило, пудра, портмоне, дребни монети, няколко ключа на халка с мъничко бронзово тигърче; пакет цигари, който изглеждаше почти пълен, но беше отворен; рекламен кибрит, от който липсваше само една клечка, три носни кърпички без инициали, пиличка за нокти, ножче за маникюр, някакъв молив за вежди, гребен в кожен калъф, обло шишенце с лак за нокти, миниатюрно тефтерче за адреси. Съсредоточих вниманието си върху него. Празно, още неизползувано. В чантата имаше и чифт слънчеви очила с блестящи рамки в калъф, химикалка, малък златен молив — това беше всичко. Оставих чантата на мястото и. Отидох до бюрото, за да взема лист хотелска хартия и плик.
С хотелската химикалка написах: „Скъпа Бети, много съжалявам, че не можах да си остана мъртъв. Ще ти обясня утре. Лари.“
Запечатах плика, написах отгоре мис Бети Мейфийлд и го пуснах там, където евентуално би попаднал, ако е бил пъхнат под вратата.
Излязох, затворих вратата след себе си и се запътих към аварийното стълбище, после си рекох на глас: „По дяволите!“ — и повиках асансьора. Не дойде. Натиснах продължително бутона. Най-сетне асансьорът пристигна и един млад сънен мексиканец отвори вратите и се прозя насреща ми, после се ухили извинително. Ухилих му се в отговор и не казах нищо.