На рецепцията срещу асансьорите нямаше никой. Мексиканецът се настани удобно в едно кресло и заспа отново, преди да съм направил и шест крачки. Всички спяха с изключение па Марлоу. Той работи денем и нощем и дори не получава бакшиши.
Върнах се в „Ранчо Дескансадо“, не видях жива душа, погледнах с копнеж леглото, стегнах си куфара, като на дъното скрих пистолета на Бети, сложих дванайсет долара в един плик и на излизане го пуснах в процепа на вратата за реценцията заедно с ключа от апартамента.
Отидох в Сан Диего, върнах взетата под наем кола и закусих в едно заведение точно срещу гарата. В седем и петнайсет се качих па мотриса с две вагончета, която пътуваше директно за Лос Анжелос и пристигна точно в десет часа.
Прибрах се с такси, избръснах се, взех душ, закусих още веднъж и прегледах сутрешния вестник. Наближаваше единайсет, когато се обадих в кантората па мистър Клайд Ъмпи, адвоката.
Отговори ми лично той. Навярно мис Върмилиа още не беше станала.
— На телефона е Марлоу. Обаждам се от къщи. Мога ли да намина към вас?
— Открихте ли я?
— Да. А вие обадихте ли се във Вашингтон?
— Къде е тя?
— Бих искал да ви го съобщя на четири очи. Обадихте ли се във Вашингтон?
— Държа първо да получа вашите сведения. Предстои ми много тежък ден. — Гласът му бе омекнал, лишен от чар.
— След половин час съм в кантората ви. — Бързо затворих телефона и се обадих в гаража, където бях оставих олдсмобила си.
XI
Кантори като тази на Клайд Ъмни под път и над път. Имаше ламперия от квадратни, шахматно разположени блокчета фурнир. Осветлението беше скрито, килимът от стена до стена, мебелите светли, столовете удобни, а хонорарите навярно безбожни. Прозорците с метални рамки се отваряха навън, а зад сградата имаше малък, но много приличен паркинг с имената па собствениците, изписани на табелки. Кой знае защо, мястото на Клайд Ъмни беше свободно, така че се възползувах аз. Може би си имаше шофьор, който го докарваше и вземаше от работа. Сградата беше четириетажна, нова-новеничка и заета изцяло от адвокатски кантори и лекарски кабинети.
Когато влязох, мис Върмилиа тъкмо се гласеше за дългия, изпълнен с усърден труд ден, като оправяше платиненорусата си прическа. Мина ми през ума, че не изглежда съвсем като утринно цвете. Прибра огледалцето си и се почерпи с цигара.
— Охо! Кого виждам! Самото олицетворение на мъжеството! На какво дължим тази висока чест?
— Имам среща с Ъмни.
— За теб той е „мистър Ъмни“, момчето ми.
— А за теб аз съм „батко“, малката.
Тя мигом се вбеси.
— Не ми викай „малката“, долнопробно ченге такова!
— А ти не ми викай „момчето ми“, първокласна секретарка такава! Какво ще правиш тази вечер? Само не ми казвай, че пак ще излизаш с четирима моряци.
Лицето й пребледня като платно. Пръстите й стиснаха като клещи преспапието. За една бройка да го запрати по мен.
— Кучи син! — изсъска злобно тя. После щракна някакво копче върху бюрото си и каза в микрофона: — Мистър Марлоу е тук, мистър Ъмни.
Облегна се назад и ме погледна така, както само тя можеше.
— Имам приятели, които така ще те подредят, че няма да имаш сили да си вържеш обувките.
— Виж я ти нея! Теб май някой специално те е обучавал — казах. — Да, ама човек като няма талант, нищо не помага.
Изведнъж и двамата избухнахме в смях. В този момент вратата се отвори и Ъмни подаде глава. Кимна ми да вляза, но очите му бяха приковани в платиненорусата красавица.
Аз влязох. След миг Ъмни затвори вратата и седна зад своето огромно бюро с форма на полукръг, облицовано със зелена кожа отгоре и отрупано с купища важни документи. Той беше изискан мъж, елегантно облечен, с възкъсички крака, въздългичък нос и възредичка коса. Имаше кротки кафяви очи, които изглеждаха твърде доверчиви за един адвокат.
— Да не би да задявате секретарката ми? — попита той с глас, който далеч не звучеше кротко.
— Ами! Просто си разменяхме комплименти.
Седнах в креслото срещу него и си придадох изражение, което можеше да мине и за учтиво.
— Стори ми се доста ядосана. — Той се настани в своето луксозно кресло и се постара да придобие много строг вид.
— И без това вече е ангажирана за три седмици напред. — казах. — А пък аз не мога да чакам толкова дълго.
— Внимавайте, Марлоу. Стойте по-далеч от нея. Тя е частна собственост. Вас няма дори да ви погледне. Тя не е просто прекрасна представителка на женския пол, но и умът й сече ката бръснач.