— Ако вашата история се окаже вярна, може би този някой има възможност да провали играта й. Може би знае нещо, което ще я изложи и без да изравя другата пикантна историйка.
— Казвате, ако тази история се окаже вярна — рече той троснато. — За какво намеквате?
— Откъдето и да я подхванеш, се разплита като чорап. Вас ви будалкат, мистър Ъмни. Помислете само къде ще пази човек важни документи като тези, за които говорите — ако чак толкова се налага да ги пази? Естествено не и там, където може да ги намери една секретарка. И ако не е знаел предварително, че документите липсват, как е могъл да разбере кой влак е взела? Освен това, макар че си е купила билет за Калифорния, тя е могла да слезе където си поиска. Следователно трябва да са я следили, докато е пътувала във влака, а ако е било така, защо беше нужно да я посрещам аз? Още нещо — тази работа, както я представяте вие, би била по силите на някоя голяма детективска агенция с клонове във всеки щат. Глупаво е да се залага само на един човек. Ето, вчера аз я изпуснах. И пак мога да я изпусна. За да се следи едно лице както трябва в който и да е средноголям град, са необходими поне шест души и нито един по-малко — поне шестима! Детективът също трябва да яде, да спи и да си сменя ризата. Ако следи обекта с кола, трябва му втори човек, който веднага да го замести, докато се намери място за паркиране. В големите магазини и в хотелите може да има по пет-шест изхода. А какво направи нашето момиче? Мота се на гара „Юниън“ цели три часа пред очите на всички. И какво направиха вашите приятели във Вашингтон? Изпратиха ви една снимка, обадиха ви се по телефона и продължиха да си гледат телевизия.
— Много убедително — рече той. — Още нещо да кажете?
Лицето му беше съвсем безизразно.
— Още малко. Защо си е сменила името, щом не е предполагала, че я следят? И защо е улеснила толкова много преследвачите си, ако е предполагала, че я следят? Казах ви, че с тая работа се занимават още двама. Единият е детектив от Канзас Сити, казва се Гобъл. Вчера той беше в Есмералда. Знаел е точно къде да я търси. Някой му е казал. За да не я изгубя, аз трябваше да я следвам и да подкупя шофьора да разбере по радиотелефона накъде пътува таксито й. В крайна сметка за какво бях нает аз?
— Ще стигнем и дотам — отсече Ъмни. — Кой още, казвате, се занимава с пея?
— Един безделник па име Мичъл. Тукашен е. Срещнал я във влака. Направил й резервация в Есмералда. Те двамата са ей така — долепих двата си пръста, за да му покажа, — само дето тя не може да го понася. Но той знае нещо за нея и с това й е взел страха. Държи я, защото знае коя е тя, откъде идва, какво й се е случило там и защо се опитва да се скрие под друго име. Чух достатъчни от разговора им, за да разбера това, но недостатъчно, за да ми се изяснят нещата.
Ъмни каза язвително:
— Естествено, че е била под наблюдение и във влака. Вие какво си мислите, че си имате работа с идиоти ли? Вас ви използувахме просто като примамка — за да разберем дали тя има съучастници. При вашата репутация — каквато и да е тя — разчитах, че ще се поизфукате, точно колкото тя да ви забележи. Предполагам, че знаете какво е „японско преследване“?
— Знам. Трябва нарочно да позволиш на следения обект да те забележи и уж да ти се измъкне, така че да го поеме друг, тъкмо когато се е успокоил, че отзад е чисто.
— Точно това направихте вие. — Той ми се ухили презрително. — Но все още не сте ми казали къде се намира тя.
Не исках да му казвам, но знаех, че ще се наложи. Вече бях поел донякъде работата и като му върнах парите, исках само да изкопча малко по-вече сведения.
Пресегнах се и взех от бюрото чека за двеста и петдесет долара.
— Ще го задържа като заплащане за всичко, включително и за текущите разходи. Тя е регистрирана под името мис Бети Мейфийлд в хотел „Каса дел Пониенте“ в Есмералда. Тъпкана е с пари. Но вашата компетентна организация сигурно вече знае това.
Станах.
— Благодаря за авантата, мистър Ъмни.
Излязох и затворих вратата. Мис Върмилиа вдигна поглед от списанието си. Някъде откъм бюрото й се чу слабо, приглушено изщракване.
— Съжалявам, че бях груб — казах. — Не съм си доспал.
— Няма нищо. Просто се поизсили. Като посвикна, мога и да започна да те харесвам. Ти си доста симпатичен, макар че има нещо просташко в теб.
— Благодаря — рекох и се упътих към вратата. Не бих казал, че изглеждаше преизпълнена с копнеж, но не ми се видя и чак толкова недостижима, колкото пакет контролни акции от „Дженеръл Мотърс“.
Обърнах се и пуснах дръжката на вратата.