— Харесват ли ти краката ми?
Не й отговорих.
— Вчера сутринта — промълви унесено тя — ти казах, че едно нещо ми харесва у теб: не пускаш ръка, и че едно не ми харесва. Знаеш ли какво имах предвид?
— Не.
— Че не ме накара да направя това още тогава.
— Държането ти хич не беше окуражително.
— Че нали уж си детектив! А сега, моля те, угаси всичките лампи.
Много скоро тя шептеше в тъмното „Скъпи мой, скъпи, скъпи“ с онзи много особен глас, с който говори една жена само в такива особени моменти. А след това бавното, нежно отпускане, спокойствие, тишина.
— Е, сега насити ли се на краката ми? — попи та унесено тя.
— Никой мъж не може да им се насити. Споменът за тях ще го преследва, независимо колко пъти се е любил с теб.
— Ужасен си! Направо си отвратителен! Ела по-близо.
Сложи глава на рамото ми и се почувствувахме много близки.
— Не те обичам — каза тя.
— Не ти и трябва. Но нека не ставаме цинични. Има и такива мигове на блаженство, макар да са само мигове.
Тялото й, топло и стегнато, се притискаше до моето. Цялата преливаше от живот. Красивите й ръце здраво ме прегърнаха.
И отново онзи сподавен вик в тъмнината, после — тишина и отпускане.
— Мразя те! — каза тя, долепила устни до моите, — Не за това, а защото съвършенството не се повтаря. При нас то дойде твърде рано. Никога няма да те видя, а и не желая да те виждам. Трябва да бъде завинаги или никога вече.
— А как само се правеше на изпечена фльорца, която е видяла какво ли не в живота!
— Ами ти? Но ето че и двамата сгрешихме. Нямаше смисъл. Целуни ме по-силно.
Изведнъж вече я нямаше в леглото, без да чуя звук, без да усетя движение.
След малко лампата в коридора светна и тя застана на вратата, облечена с дълга домашна роба.
— Довиждане — каза спокойно. — Ще ти поръчам такси. Чакай го отвън.
— А Ъмни?
— Жалък мухльо! На него му трябва някой, които да крепи самочувствието му, да му създава усещане за сила и власт. Този някой съм аз. Тялото на една жена не е чак толкова свещено, че да не може да се използува. Особено когато не и е пра вървяло в любовта.
И изчезна. Станах, облякох се и преди да изляза се ослушах. Не чух нищо. Извиках, но отговор не последва. Едва стъпих на тротоара, и таксито спря до мен. Погледнах назад. Къщата тънеше в мрак.
Там не живееше никой. Всичко бе просто един сън. Само дето някой ми бе поръчал такси. Качих се и се прибрах у дома.
XIV
Напуснах Лос Анжелос и поех по магистралата която заобикаляше Оушънсайд. Имах достатъчна време за размисъл.
От Лос Анжелос до Оушънсайд магистралата имаше шест платна и беше дълга трийсетина километра; край нея тук-там се виждаха скелетите на катастрофирали, обрани и изоставени автомобили, захвърлени край насипа отстрани да ръждясват, докато ги извозят на буксир. Започнах да се питам защо се връщам в Есмералда. Случаят се разиграваше през цялото време отзад напред и освен това не беше мой. Щом си частен детектив обикновено се захващаш с клиент, който срещу много малко пари иска твърде много сведения. Ти или ги получаваш, или не — според обстоятелствата. Така е и с хонорара ти. От време на време обаче се добираш не само до търсените сведения, но узнаваш и нещо отгоре, като например историята за един труп на някакъв балкон, а щом отидеш лично на мястото, трупът изчезва. Здравият разум ти казва върви си вкъщи и забрави всичко, оттук пари няма да дойдат. Но здравият разум винаги се обажда твърде късно. Здравият разум е онзи приятел, който ти напомня, че е трябвало миналата седмица да си постегнеш спирачките, когато вече си сплескал предната броня. Здравият разум ни казва в понеделник сутрин с кой преден защитник щяхме да спечелим неделния ръгби мач, ако беше включен в отбора. Но той, разбира се, не е бил включен. Седял си е горе, на трибуните с бутилка в джоба. Здравият разум е онова дребно човече със сив костюм, което никога не греши в сметките. Но винаги брои чужди пари.
При отбивката се спуснах по нанадолнището и пристигнах в „Ранчо Дескансадо“. Джак и Лусил бяха на обичайните си места. Пуснах куфара си на пода и се облегнах на рецепцията.
— Точни пари ли ви оставих?
— Да, благодаря — каза Джак. — А сега искате същата стая, така ли?
— Ако е възможно.
— Защо не ни казахте, че сте детектив?
— Що за въпрос? — ухилих му се аз. — Та нима детективите разправят наляво и надясно какви са! Вие не гледате ли телевизия?
— Гледам, когато мога. Но тук не много често.
— По телевизията винаги можеш да познаеш детектива. Той никога не си сваля шапката. Какво знаете за Лари Мичъл?