— Нищо — рязко отвърна Джак. — Приятел е на Брандън. Мистър Брандън е собственикът.
Лусил се обади с бодро гласче:
— А вие тогава намерихте ли Джо Хармс?
— Да, благодаря ви.
— А след това…?
— Аха!
— Затваряй си човката, миличка! — сряза я Джак. После ми намигна и побутна ключа към мен. — Животът на Лусил е скучничък, мистър Марлоу. По цял ден трябва да стои тук с мен и тоя телефон за компания. И с едно нищо и никакво диамантено пръстенче, толкова мъничко, че ме беше срам да й го подаря. Но какво да прави човек? Ако обичаш едно момиче, все ти се иска любовта ти да личи върху ръката й.
Лусил вдигна лявата си ръка и я изви така, че да блесне диамантчето.
— Мразя го! — каза тя. — Мразя го, както мразя слънцето и лятото, ярките звезди и пълната луна. Толкова силно го мразя.
Взех ключа и куфара си и ги оставих. Още малко да бях ги послушал, направо щях да се влюбя в самия себе си. И дори щях да си подаря някое скромно диамантено пръстенче.
XV
Позвъних по вътрешния телефон в „Каса дел Пониенте“, но от стая 1224 не ми отговориха. Отидох на рецепцията. Един надут администратор разпределяше писма. Администраторите все това правят.
— Мис Мейфийлд е регистрирана тук, нали? — попитах аз.
Преди да ми отговори, той постави още едно писмо па мястото му.
— Да, сър. За кого да й съобщя?
— Знам в коя стая е. Но не отговаря. Виждали ли сте я днес?
Той ме удостои с още малко внимание, но явно не го очаровах.
— Мисля, че не. — Хвърли един поглед през рамо. — Ключа го няма. Можете да й оставите бележка.
— Малко се притеснявам за нея. Снощи не й беше добре. Да не би да си е горе, но да е болна и да не може да се обади? Аз съм неин приятел. Името ми е Марлоу.
Той ме огледа. Имаше умни очи. Мина зад една преграда до касата и поговори с някого. Върна се бързо, усмихнат.
— Не мисля, че мис Мейфийлд е зле, мистър Марлоу. Поръчала е да й сервират доста богата закуска в стаята. И обяд. Няколко пъти е говорила по телефона.
— Много ви благодаря. Бихте ли й предали нещо? Само името ми и че ще се обадя по-късно.
— Може да е някъде около хотела или долу на плажа — каза той. — Плажът ни е топъл, добре защитен от вълнолома. — И хвърли поглед към часовника зад себе си. — Ако е там, едва ли ще се бави още дълго. Вече сигурно захладнява.
— Благодаря ви. Ще дойда пак.
Фоайето беше на две нива — имаше арка и три стъпала, които водеха нагоре. Наоколо седяха хора — вечните образи от хотелските фоайета, обикновено на възраст, обикновено богати, обикновено без никаква друга работа, освен да зяпат наоколо с жадни очи. Прекарват така целия си живот. Две възрастни дами със строги лица и пурпурни къдрици се бореха с огромна картинна мозайка, която редяха върху специална голяма маса за карти. Малко по-нататък играеха канаста — две жени и двама мъже. Едната от жените имаше толкова леден поглед, че можеше да охлади и пустинята Мохаве, и толкова грим, че да боядиса с него една парна яхта. И двете пушеха с дълги цигарета. Мъжете до тях изглеждаха сиви и уморени, навярно от подписване на чекове. Още по-нататък, седнали така, че да могат да гледат навън, двама младоженци се държаха за ръце. Момичето имаше пръстен с диамант и смарагд и халка, която не преставаше да опипва с върховете на пръстите си. Изглеждаше като замаяна.
Излязох през бара и надникнах в градината. Минах по пътеката, която вървеше край самия ръб на скалата, и без никаква трудност различих мястото, което бях видял предната нощ от балкона на Бети Мейфийлд. Разпознах го по стръмния наклон.
Плажът и малкият извит вълнолом се простираха на стотина метра. От скалата надолу водеха стълби. По пясъка лежаха хора. Някои бяха по бански, други просто седяха върху хавлиите си. Наоколо тичаха и викаха деца. Бети Мейфийлд я нямаше на плажа.
Върнах се в хотела и останах във фоайето.
Поседях и запалих цигара. После отидох и си купих вечерния вестник, прегледах го и го захвърлих. Бавно минах покрай рецепцията. Моята бележка си стоеше в отделението за стая 1224. Отидох до вътрешния телефон и потърсих мистър Мичъл. Никакъв отговор. Съжалявам, мистър Мичъл не отговаря. И тогава зад мен се обади женски глас:
— На рецепцията ми казаха, че сте искали да говорите с мен. Мистър Марлоу… Нали вие сте мистър Марлоу?
Изглеждаше свежа като утринна роса. Беше с тъмнозелени панталони, спортни обувки и зелено яке, а под него бяла риза и небрежно вързано около врата пъстро шалче. На главата си бе сложила кордела, от която косата й изглеждаше като развята от вятъра.
Пиколото надаваше ухо от два метра.
— Мис Мейфийлд? — казах аз.