— Не мога да ви помогна, господине. Тоя, дето слезе, съвсем не изглеждаше така. Вашият човек сигурно е още във влака. Пътниците от директния вагон не слизат. Прикачват го към влак номер седемдесет и четири. Тръгва чак в единайсет и половина. Още не са го композирали.
— Благодаря — рекох и му дадох долара. Багажът на моя обект се намираше все още във влака, а това бе всичко, което исках да науча.
Върнах се и надникнах през витрината на бюфета.
Обектът си четеше списанието, едва-едва отпиваше от кафето и чоплеше една саварина. Отидох до телефона, позвъних в един гараж, където ме знаеха добре, и помолих, ако не им се обадя пак до обяд, да изпратят човек да прибере колата ми. Доста често бяха правили това, така че имаха подръка резервен ключ. Излязох да взема пътната си чанта и я заключих в един багажен шкаф с две отделения. В огромната чакалня си купих билет за Сан Диего — отиване и връщане — и забързах обратно към бюфета.
Обектът си седеше на мястото, но вече си имаше и компания. Срещу нея се бе настанил някакъв тип, усмихваше се и й приказваше нещо. От пръв поглед ставаше ясно, че тя го познава и съжалява за това. Той беше калифорниец от върховете на светлобежовите си мокасини до закопчаната догоре непристегната с вратовръзка риза на кафяви и жълти карета под спортното сако с цвят на неразбита сметана. Беше висок около метър и деветдесет, строен, със слабо, самодоволно лице и прекалено много зъби. В ръката си въртеше някакво листче.
Жълтата кърпичка в горното джобче на сакото му беше като букетче цъфнали нарциси. Едно нещо беше ясно като бял ден — момичето не искаше и да го види.
Онзи продължи да говори и да си играе с хартийката. Най-сетне сви рамене и стана от стола си. Посегна и прекара върха на пръста си по бузата й. Тя се дръпна рязко назад. Тогава той разгъна смачканото листче и го остави внимателно на масата. Зачака усмихнат.
Много, много бавно тя сведе очи към листчето. Погледът й се задържа върху него. Момичето посегна да го вземе, но той се оказа по-бърз. Все така усмихнат, прибра листчето в джоба си, после извади джобен бележник, написа нещо с химикалката си, откъсна листа и го сложи пред нея. Това можеше да задържи. Тя взе листа, прочете го и го прибра в портмонето си. Най-сетне вдигна очи към него. И най-сетне му се усмихна. Предположих, че й струваше немалко усилия. Той се пресегна и я потупа по ръката, после се отдалечи от масата и излезе.
Затвори се в една телефонна кабина, набра номера и доста дълго говори с някого. После излезе, извика един носач и го поведе към клетките за багаж. Отвътре се появиха бял куфар със сиви оттенъци и пътна чанта в същите тонове. Носачът ги повлече през вратите към паркинга и го последва до един лъскав буик в два цвята с подвижен покрив, а не с гюрук, Носачът остави багажа зад вдигнатата предна седалка, взе парите и се отдалечи. Онзи тип със спортното сако и жълтата кърпичка се качи в колата си, изкара я на заден ход от паркинга и спря, колкото да си сложи тъмни очила и да запали цигара. След това потегли. Записах номера и се върнах в чакалнята.
Следващият час бе равен на три. Момичето излезе от бюфета и зачете списанието си в чакалнята. Никак не й беше до четене. Все обръщаше страницата да види какво е минала. А през повечето време изобщо не четеше, просто държеше списанието и се взираше в пространството. Бях си купил ранното сутрешно издание на вечерния вестник и я наблюдавах иззад него, като премислях онова, което вече имах наум. Нито един сигурен факт. Просто гледах да минава времето.
Онзи тип явно бе слязъл от влака, тъй като имаше багаж. Може да е бил в същия влак, а може да беше същият пътник, за когото ми казаха. От нейното държане личеше, че присъствието му никак не й е приятно, а от неговото — че това не е никак хубаво и че ако тя погледне листчето, ще се замисли дали да продължава в същия дух. Така и стана. Но тъй като всичко това се случи след слизането им от влака, а можеше да стане тихо и кротко по-рано, значи листчето не е било у него по време на пътуването.
В този момент момичето скочи на крака, отиде до щанда за вестници и се върна с пакет цигари. Отвори го нервно и запали една. Пушеше неумело, все едно че за пръв път палеше цигара, а междувременно в държането й настъпи промяна — стана по-дръзка, правеше се, че не й пука от нищо, стараеше се да изглежда нахакана. Погледнах часовника на стената: десет четиридесет и седем. Продължих да си размишлявам.
Хартийката приличаше на изрезка от вестник. Преди малко тя понечи да я грабне, но той не й позволи. После написа няколко думи на един празен лист и й ги показа, а тя го погледна с усмивка. Заключение: този юнак я е хванал натясно и тя трябва да се преструва, че й е приятно с него.