— Да, аз съм мис Мейфийлд.
— Колата ми е отвън. Ако имате време, можете да я огледате.
Тя погледна часовника си.
— Да-а, ще имам, макар че скоро ще трябва да се приготвям за вечеря, но… Е, добре, да вървим.
— Оттук, мис Мейфийлд.
Тя тръгна пред мен. Прекосихме фоайето. Вече започвах да се чувствувам тук едва ли не като у дома си. Бети Мейфийлд хвърли злобен поглед към жените с картинната мозайка.
— Ненавиждам хотелите — каза тя, — Ако дойде човек тук след петнайсет години, ще види същите хора, седнали в същите кресла.
— Така е, мис Мейфийлд. Случайно да познаваш някой си Клайд Ъмни?
Тя поклати отрицателно глава.
— Трябва ли да го познавам?
— А Хелън Върмилиа? Или Рос Гобъл?
Тя отново поклати глава.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Не сега, благодаря.
Излязохме през бара, минахме по пътеката и аз й отворих вратата на олдсмобила, за да се качи. Дадох на заден ход и се насочих по главната улица право към хълмовете. Тя надяна на носа си слънчевите очила с блестящи рамки.
— Намерих чековете — каза тя. — Що за детектив си ти!
Пъхнах ръка в джоба си и извадих шишенцето с приспивателното.
— Снощи се поизплаших — казах. — Преброих хапчетата, но не знаех колко са били всичките. Ти каза, че си взела две. Ала не бях сигурен дали няма да се събудиш посред нощ и да изгълташ цяла шепа.
Тя взе шишенцето и го натъпка в джоба на якето си.
— Бях си пийнала. Алкохол и приспивателно не вървят. Изглежда, просто съм припаднала. Нищо сериозно.
— Да, но аз не бях сигурен. Смъртоносната доза е трийсет и пет от тези хапченца. Дори и тогава трябва да минат няколко часа. Пулсът и дишането ти изглеждаха нормални, но не знаех какво ще стане по-късно. Ако бях извикал лекар, щеше да се наложи много да обяснявам. Ако пък беше прекалила с дозата, нямаше начин момчетата от отдела „Убийства“ да не научат, дори и да ти се разминеше. Полицията разследва всички опити за самоубийство. Е, ако бях сбъркал в предположенията си, сега нямаше да се возиш до мен. Да не говорим аз къде щях да бъда.
— Вярно бе! — рече тя. — Не мога да кажа, че щях да се притесня бог знае колко. Какви са тия хора, за които ме попита?
— Клайд Ъмни е адвокатът, който ме нае да те следя — по молба на някаква адвокатска кантора от Вашингтон. Хелън Върмилиа е неговата секретарка. А Рос Гобъл е един частен детектив от Канзас Сити, който твърди, че се мъчи да намери Мичъл. — Описах й го.
Лицето й застина.
— Мичъл ли? Отде-накъде онзи ще се интересува от Лари?
Спрях на ъгъла на Четвърта улица и Главната, та да може един старец с моторизирана инвалидна количка да направи ляв завой с пет километра в час. В Есмералда е пълно с такива.
— Откъде-накъде той ще търси Лари Мичъл? — рязко попита тя. — Защо всички тия хора не си гледат работата?
— Не ми казвай нищо — рекох. — Просто продължавай да ми задаваш въпроси, чиито отговори не знам. Действува добре на моя комплекс за малоценност. Казах ти, че съм без работа. Какво търся тук ли? Ами много просто. Мъча се отново да докопам ония пет бона в пътнически чекове.
— На следващия ъгъл завий наляво — каза тя, — да се изкачим на някой хълм. Отгоре се разкрива чудесна гледка. И къщите са много шик.
— По дяволите къщите!
— Освен това там е много тихо. — Тя взе една цигара от оставения па таблото пакет и запали.
— Втория за два дена — казах. — Пушиш като комин. Снощи ти преброих цигарите. И кибритените клечки. Прегледах ти чантата. Като ми вържат такава тенекия, ставам много любопитен. Особено когато клиентът ми припада и ме натопява да се оправям, както аз знам.
Тя обърна глава и ме изгледа.
— Трябва да е било от пиенето и приспивателното — каза. — Сигурно не съм била съвсем на себе си.
— А в „Ранчо Дескансадо“ беше във великолепна форма. Здрава като камък. Канеше се да духнеш в Рио и да си заживееш в разкош. А както изглежда — и в грях. Аз трябваше само да разчистя трупа. Но какво разочарование! Труп нямаше!
Тя все още не откъсваше поглед от мен, но трябваше да внимавам в пътя. Спрях преди следващия булевард и завих наляво. Минах по още една задънена улица, по която още стояха старите трамвайни релси.
— При онзи знак свий наляво и карай нагоре по хълма. Онова там долу е училището.
— Кой стреля с пищова и по какво?
Тя притисна слепоочията си с длани.
— Сигурно аз. Трябва да съм била откачила. Той къде е?
— Пищовът ли? На сигурно място. Просто в случай че сънят ти се окаже истина и трябва да го представя като веществено доказателство.
Изкачвахме се нагоре. Включих автоматично па трета. Тя проследи действията ми с интерес. После заоглежда седалките, тапицирани с бяла кожа, и разните приспособления.