— Казах ти, че непрекъснато лъжа.
— Но не ми каза защо. Хайде да говорим сериозно. Да предположим, че на твоя балкон наистина е имало труп. Какво трябваше да направя аз? Да го понеса надолу по аварийното стълбище, да го сложа в багажника на колата си, да го откарам някъде в гората и да го погреба, така ли? От време на време човек просто трябва да има малко повече доверие в хората, особено когато наоколо се търкалят трупове.
— Ти взе парите, които ти дадох — глухо каза тя. — През цялото време ми се докарваше.
— Само по този начин можех да разбера кой е лудият.
— Е, разбра. Сега трябва да си доволен.
— Вятър работа! Дори не знам коя си ти.
Тя се ядоса.
— Казах ти, че аз не бях с всичкия си — изрече припряно. — Притеснения, страхове, алкохол, приспивателно… защо не ме оставиш на мира? Казах ти, ще ти върна парите. Какво още искаш?
— Какво ще трябва да направя, за да ги спечеля?
— Просто да ги вземеш и толкоз. — Гласът и стана груб. — Вземи ги и се махай. Замини някъде много далеч.
— Мисля, че ще ти трябва добър адвокат.
— Тия две думи просто не си пасват — рече язвително тя. — Ако е добър, няма да е адвокат.
— Вярно. Значи си имала неприятни преживявания, свързани с адвокати. И това ще разбера с времето — ако не от теб самата, то по някакъв друг начин. Но аз все още говоря сериозно. Положението ти с тежко. Дори да изключим това, което се случи па Мичъл, ако изобщо му се е случило нещо, положението ти е достатъчно тежко и имаш пълно основание да се обърнеш към адвокат. Сменила си си името. Значи си имала причини. Мичъл ти заложи капан. Значи и той е имал причини. Издирват те от някаква адвокатска кантора във Вашингтон. Значи и те си имат причини. А техният клиент пък си има причини да се обърне към тях, за да те издирят.
Замълчах и я погледнах, доколкото можех да я видя в спускащия се здрач. Долу под нас океанът придобиваше ясносин цвят, който, не знам защо, не ми напомни за очите на мис Върмилиа. Ято чайки литна на юг в стройна редица, но не можеше да се мери с ескадрилите от Норт Айланд. Над брега се появи вечерният самолет от Лос Анжелос със запалени светлини на крилата, после светна мигащата светлина отдолу и самолетът се снижи над водата, за да направи широк плавен завой и да се насочи към Линдбърг Фийлд.
— Значи ти си просто подставено лице, наето от някой мошеник адвокат? — каза тя заядливо и грабна още една от моите цигари.
— Не мисля, че е толкова голям мошеник. Просто преиграва. Но не това е важното. Човек може да прежали няколко долара за него, без да го заболи особено. Важното е това, което се нарича пълномощия. Един детектив, въпреки разрешителното си, няма такива пълномощия. Докато един адвокат ги има, при условие че се занимава с интересите на клиент, който го е наел. Ако адвокатът реши да наеме детектив, който да работи за тези интереси, тогава и детективът получава пълномощия. Това е единственият начин да ги получи.
— Знаеш какво можеш да ги направиш тия твои пълномощия, нали? — каза тя. — Още повече, щом си нает от някакъв си адвокат да ме шпионираш.
Взех цигарата й, всмукнах няколко пъти и й я върнах.
— Добре тогава, Бети. Ясно, ти нямаш никаква нужда от мен. Забрави, че исках да ти помогна.
— Красиви думи, но ги казваш само защото си мислиш, че ако ми помогнеш, ще ти платя повече. И ти си като другите. Не ти ща проклетата цигара! — Захвърли я през прозореца. — Закарай ме обратно в хотела.
Излязох и стъпках фаса.
— По калифорнийските хълмове така не се прави — казах аз. — Независимо от сезона.
Седнах в колата, завъртях ключа и натиснах стартера. Дадох на заден ход, завих и се върнах обратно нагоре по хълма до мястото, където се разделяше пътят. По-нагоре, точно там, откъдето започваше непрекъснатата бяла линия, бе паркирана малка кола. Светлините й бяха угасени. Може би вътре нямаше никой.
Извих рязко и включих на дълги светлини. Докато обръщах, осветих колата. Една шапка се нахлупи ниско на нечия глава, но не достатъчно бързо, за да скрие очилата, пълното едро лице и щръкналите уши иа мистър Рос Гобъл от Канзас Сити.
Светлините се насочиха напред и аз се спуснах надолу по един дълъг склон с плавни завои. Не бях сигурен накъде води пътят, но знаех, че всички пътища по тия места рано или късно излизат на океанския бряг. В подножието на хълма стигнахме до Т-образно кръстовище. Завих надясно по една тясна уличка, след няколко преки стигнах до булеварда и пак завих надясно. Връщах се към централната част на Есмералда.
Докато стигнахме хотела, тя не проговори. А когато спрях, изскочи веднага от колата.
— Ако почакаш тук, ще ти донеса парите.