— Имахме си опашка — рекох аз.
— Какво…? — Тя замръзна на място, полуизвърнала глава.
— Една малка кола. Едва ли си забелязала човека в пея, но светлините на фаровете ми го осветиха за миг, когато взех завоя горе на хълма.
— Кой беше? — В гласа п се долавяше напрежение.
— Откъде да знам? Трябва да се е закачил за нас още тук, следователно ще се върне. Дали не е някое ченге?
Тя се обърна и ме изгледа — неподвижна, вцепенена. Пристъпи бавно напред, после се хвърли върху ми, сякаш щеше да ми издере лицето. Сграбчи ме за ръцете и се помъчи да ме раздруса. Дъхът й излизаше със свистене от гърлото.
— Отведи ме оттук! За бога, отведи ме някъде! Където и да е. Скрий ме! Дай ми малко спокойствие! Заведи ме някъде, където няма да ме следят, няма да ме шпионират и заплашват. Той се закле, че няма да ме остави на мира. Че ще ме преследва до края на света, до най-отдалеченото островче в Тихия океан…
— До върха на най-високата планина, до сърцето на най-безлюдната пустиня — допълних аз. — Някой май обича да чете старомодни романчета.
Тя ме пусна и ръцете и увиснаха край тялото и.
— Ти си жалостив колкото безбожен лихвар.
— Никъде няма да те водя — казах. — Каквото и да те тормози, ще си седиш тук и ще го понесеш.
Обърнах се и си влязох в колата. Когато погледнах назад, тя вече бе по средата па алеята п вървеше с бързи стъпки към входа на бара.
XVI
Ако имах и капка разум в главата, щях да си взема куфарчето, да се прибера у дома и да забравя за пея. Докато тя решеше коя роля играе в кое действие и в коя пиеса, сигурно вече щеше да е прекалено късно да направя каквото и да било, освен може би да ме приберат за това, че се мотая без работа около телефоните.
Почаках и запалих цигара. Гобъл трябваше да се появи всеки миг с противната си таратайка и да паркира наблизо. Само тук се беше лепнал за нас и никъде другаде. И тъй като вече знаеше къде е отседнала тя, беше ни следил само за да разбере къде отиваме.
Но той не се появи. Допуших цигарата си, пуснах я навън и дадох на заден ход. Когато излязох на шосето към града, видях колата му от другата страна на улицата, паркирана отляво до бордюра. Продължих, завих надясно по булеварда и не натиснах газта, за да не му се стопят лагерите, докато се сили да ме гони. След около километър и половина видях един ресторант, наречен „Епикуреецът“. Имаше нисък покрив и червена тухлена ограда откъм улицата, а също и бар. Входът беше отстрани. Паркирах колата и влязох. Още нямаше клиенти. Барманът си приказваше с оберкелнера, а той дори не бе облякъл смокинг. На една висока поставка държаха книгата за резервациите. Стоеше отворена с цял списък от имена, записани за по-късно тази вечер. Но още беше рано. Можех спокойно да остана.
В ресторанта беше полутъмно, горяха само свещи и залата бе разделена на две от писка стена. И трийсет човека да имаше вътре, щеше да изглежда претъпкано. Оберкелнерът ме забута в един ъгъл и запали свещта на масата. Поръчах си двоен „Гибсън“. Дойде един келнер и започна да раздига приборите в другия край на масата. Казах му да ги остави, че може да дойде мой приятел. Разтворих папката с менюто, голяма почти колкото и самия ресторант. Ако бях много любопитен, можех да си светна с джобно фенерче, за да го прочета. Това беше най-затъмненото заведение, в което някога бях влизал. На съседната маса можеше да седи родната ти майка и да не я познаеш.
Моят „Гибсън“ пристигна. Различих формата на чашата, а в нея май имаше нещо. Опитах, не беше лошо. В този момент на отсрещния стол се настани Гобъл. Доколкото изобщо можех да го различа, изглеждаше също както и предишния ден. Продължих да се зверя в менюто. По-добре да го бяха напечатали на азбуката на слепите.
Гобъл се пресегна, взе моята чаша леденостудена вода и отпи.
— Как върви работата с момичето? — запита разсеяно той.
— Никак. Защо?
— Що тогава ходихте горе на хълма?
— Ами надявах се да се понатиснем. Ама тя нямаше настроение. Теб какво те интересува? Ти май търсеше някакъв си тип на име Мичъл.
— Ама че работа, някакъв си тип на име Мичъл. Доколкото си спомням, каза, че никога не си чувал за него.
— Вече чух. И го видях. Беше пиян. Като свиня. За малко да го изхвърлят от един ресторант.
— Ама че работа! — каза подигравателно Гобъл. — И как позна името му?
— Просто някой го извика. Е, това вече е голяма работа, нали?
Той се ухили злобно.
— Казах ти да не ми се пречкаш. Сега вече знам и кой си. Проучил съм те.
Запалих цигара и издухах дима в лицето му.
— Я се разкарай!
— Охо, играта загрубява! — рече той подигравателно. — Виждал съм сметката и на по-яки мъжаги от теб.