— Я да чуем имената поне на двама!
Той се наведе над масата, но в този момент приближи келнерът.
— За мен бърбън и газирана вода — нареди Гобъл. — Гарантирано качество. Не като тоя боклук, дето го наливат по баровете. И не се опитвай да ме преметнеш. Ще те пипна. Водата да е в бутилка. Чешмяната ви вода тук е като помия.
Келнерът само го погледна.
— За мен още едно — казах и побутнах чашата си към него.
— Е, с к’во ще ни хранят тая вечер? — поинтересува се Гобъл. — Аз никога не си давам зор да чета тия чаршафи. — Той перна пренебрежително с пръст менюто.
— Специалитетът за деня е руло „Стефани“ — каза келнерът с хаплив тон.
— Кой знае к’ва ще е подметка! — рече Гобъл. — Добре де, донеси едно.
Келнерът погледна към мен. Казах, че и аз искам същото и той се отдалечи. Гобъл отново се облакъти върху масата, като първо хвърли бърз поглед наоколо.
— Не ти върви, мой човек — бодро рече той. — Не можа да ти се размине.
— Бре да му се не види! — казах. — Какво да ми се размине?
— Ама хич не ти върви бе, мой човек! От прилива ли ще е или кой знае от какво. Някакъв ловец на раковини, от ония, дето се гмуркат с плавници и гумени маски, се заклещил под една скала.
— Ловец па раковини се заклещил? Не думай! — Почувствувах как по гърба ми пролазват студени тръпки. Когато келнерът се върна с пълните чаши, едва се сдържах да не грабна моята от ръцете му.
— Ама че работа, мой човек!
— Ако повториш това още веднъж, ще пръсна очилата ти на парчета, дявол го взел! — озъбих му се аз.
Той взе чашата си, сръбна шумно, примлясна, за да усети вкуса на питието, позамисли се и поклати одобрително глава.
— Дойдох тук да изкарам някоя пара — рече замислено. — Не искам да създавам неприятности. Човек не може да изкара пари по тоя начин. Човек изкарва пари, като не си пъха носа тук и там. Чаткаш ли?
— Това май за пръв път ти се случва — казах. — И едното, и другото. Какви ги дрънкаше за ловеца на раковини? — Успях да овладея гласа си, но ми струваше доста усилия.
Той се облегна назад. Очите му вече привикваха с тъмнината. По дебелата му физиономия си личеше, че му е много забавно.
— Майтапя се — каза той. — Не знам нищо за никакви ловци па раковини. Снощи за пръв път чух, че имало такива. И още не знам какво точно правят. Но и без това тук нещо ми намирисва. Не мога да открия Мичъл.
— Отседнал е в хотела. — Пак взех чашата си, но отпих само една малка глътка. Моментът не беше подходящ да се наливам.
— Знам, че е отседнал в хотела, мой човек. Ама не знам къде се намира в’ момента. В стаята му го няма. Из хотела не са го виждали. Помислих си да не би ти и момичето да имате някаква представа къде може да е отишъл.
— Момичето е смахнато — казах. — Нея не закачай. И да знаеш, че в Есмералда не завалят така, като говорят. Твоят канзаски диалект е нарушение на тукашните обществени порядки.
— Г’лей си работата! Ако искам да знам как се говори английски, няма да питам някакъв си пършив калифорнийски копой. — Той се извърна и изрева: — Келнер!
Няколко души го погледнаха с неприязън. След малко се появи келнерът и застана пред него със същото неприязнено изражение.
— Дай още едно! — нареди Гобъл, като щракна с пръсти и посочи чашата си.
— Не е нужно да ми крещите — каза келнерът и взе чашата.
— Когато ме обслужват — излая Гобъл зад гърба му, — искам да е културно!
— Надявам се, че ти харесва вкусът на тая боза — казах аз.
— Абе ние с теб можем и да се разберем — вече той с безразличие, — стига да имаше малко акъл.
— И стига ти да имаше свестим обноски, да беше двайсет сантиметра по-висок, да имаше по-различна физиономия и друго име и да не се държеше така, сякаш всички са ти длъжници.
— Спести си остроумията и кажи за Мичъл — отсече той. — И за куклата, дето я закара горе на хълма да се натискате.
— Мичъл е неин познат от влака. На нея той й направи същото впечатление, както и ти на мен. Тя умираше от желание да хване първия влак в обратна посока.
Губех си времето. Загряваше много бавно, все едно че говорех на прадядо си.
— Така значи — рече подигравателно той, — Мичъл й бил просто случаен спътник от влака и щом го поопознала, много-много не го харесала. И го зарязала заради теб, така ли? Добре че си й се случил подръка.
Келнерът донесе вечерята и я сервира със замах. Имаше и зеленчуци, салата, горещи питки, завити в салфетка.
— Кафе?
Казах, че ще поръчам по-късно. Гобъл каза „Дай!“ и поиска да знае къде му е пиенето. Келнерът отвърна, че е на път, но тонът му предполагаше — с товарния влак.
Гобъл опита рулото си и се изненада: