— Дявол да го вземе, че то било хубаво! — изтърси той. — Няма много народ и си помислих, че туй е някоя долнопробна кръчма.
— Я виж колко е часът! Тук става оживено доста по-късно. В тоя град е така. Освен това сезонът още не е започнал.
— Значи в тоя град става оживено много по-късно — каза той, като примляскваше. — Адски късно. Понякога към два-три сутринта. Тогава хората тръгват по гости. Ти пак в „Ранчото“ ли си, мой човек?
Погледнах го, но не казах нищо.
— Да ти опиша ли една картинка? Когато върша някоя работа, аз бодърствувам до късно.
Не отвърнах нищо.
Той обърса устата си.
— Ама ти май се постресна, като ти казах за оня, дето се заклещил под скалата. Или може би греша?
Не му отговорих.
— О’кей, трай си! — ухили ми се злъчно Гобъл. — Мислех си, че ще се сработим. Ти имаш телосложение един път и носиш бой. Само дето хич не загряваш. Липсва ти точно онова, което е нужно в моята работа. Там, откъдето съм аз, за да се оправиш, трябва да ти сече пипето. А тук трябва само да си докараш хубав тен и небрежно да забравиш да закопчееш яката на ризата си.
— Какво предлагаш? — запитах през зъби.
Той ядеше бързо, макар че не спираше да бръщолеви. Бутна чинията встрани, сръбна от кафето и извади някъде от жилетката си клечка за зъби.
— Есмералда е богат град, мой човек — бавно изрече той. — Аз съм го проучил. В подробности. С много хора съм говорил за това и всички казват, че туй е едно от малкото останали местенца в нашата красива, потънала в зеленина страна, където мангизите не са всичко. В Есмералда трябва да си вътрешен човек, иначе си кръгла нула. Ако искаш да си вътрешен, да те канят тук и там и да се сприятелиш с тоя-оня, трябва да си от класа. Тук има един образ, който си докара пет милиона долара с всякакви мошеничества в Канзас Сити. Купи земя, раздели я на парцели, построи къщи, там са някои от най-добрите имоти в града. Но не беше член на тукашния Морски клуб, защото не го поканиха. Той взе, че го купи. В клуба знаят що за човек е, бая го изцеждат, когато събират пари за нещо, обслужват го културно, той си плаща сметките и изобщо е един почтен и стабилен гражданин. Дава големи приеми, ама гостите му са все от покрайнините или пък разни пройдохи и авантаджии, оная измет, която винаги се навърта там, където играят парите. Ще попиташ, ами хората от града, дето са от класа? За тях той не е нищо повече от един мръсен негър.
Речта му беше доста дълга и докато я произнасяше, той от време на време ми хвърляше по някой разсеян поглед, въртеше очи, оглеждайки залата, облягаше се удобно на стола и си чоплеше зъбите.
— Сигурно му се къса сърцето — казах. — А как са открили откъде има толкоз мангизи?
Гобъл пак се облакъти на масата.
— Един голям човек от Данъчното идва тук на почивка всяка пролет. Случайно видял мистър Мангизи, а знаел всичко за него. Та той пуснал клюката. Да не мислиш, че наистина не му се къса сърцето?. Не ги познаваш ти тия гангстери, дето първо гледат да си опекат работата, а после стават почтени. Сърцето му се къса, мой човек. Най-сетне е попаднал на нещо, дето не може да се купи с пари, и това го изяжда извътре.
— А ти как разбра всичко това?
— Сече ми пипето. И не стоя на едно място. Всичко научавам.
— Освен едно — казах.
— Какво?
— И да ти кажа, пак няма да загрееш.
Келнерът донесе закъснялото уиски на Гобъл и прибра чиниите. Предложи пи отново менюто.
— Аз никога не ям десерт — каза Гобъл. — Изчезвай!
Келнерът погледна клечката за зъби. Посегна и ловко я измъкна от пръстите на Гобъл.
— Тук имаме за тази цел тоалетна — каза той, пусна клечката в пепелника и го отнесе.
— Ето, виждаш ли за какво ти говоря — рече ми Гобъл. — Висока класа.
Казах на келнера, че искам шоколадов сладолед с плодове и едно кафе. И добавих:
— Сметката дайте на господина.
— С удоволствие — кимна келнерът.
Гобъл изглеждаше възмутен. Келнерът се отдалечи. Наведох се над масата и заговорих тихо.
— Ти си най-големият лъжец от всички лъжци, които срещам от два депа насам. А някои от тях си ги бива. Не мисля, че теб изобщо те интересува Мичъл. Ти пито беше чувал за него, нито го беше виждал до вчера следобед, когато ти хрумна да го използуваш за прикритие. Изпратили са те да следиш едно момиче и аз знам кой те е изпратил. Не точно кой те е наел, по кой е организирал Всичко. Знам защо я следят и знам какво да направя, та повече да не я следят. Ако имаш някакви скрити карти, по-добре ги извади веднага. Утре може да се окаже твърде късно.
Той бутна стола си назад и стана. Пусна на масата една нагъната и смачкана банкнота и ме изгледа студено.
— Голяма уста, малко акъл — каза той. — Запази си го до четвъртък, когато изхвърлят кофите за смет. Нищичко не разбираш ти, мой човек. И май никога няма да ти дойде акъла!