И той си тръгна, войнствено вирнал глава.
Пресегнах се и взех смачканата банкнота. Както и очаквах, беше само един долар. Съвсем естествено е, ако караш таратайка, която по нанадолнище може и да вдигне седемдесет километра, да ядеш само в долнопробни заведения, където едно ядене за осемдесет и пет цента е истинска галавечеря.
Келнерът приближи и ми подаде сметката. Платих и му оставих долара на Гобъл в чинийката.
— Благодаря — каза той. — Тоя тип, изглежда, ви е много близък приятел, а?
— Много близък е силно казано.
— Е, може и да няма пари човекът — каза снизходително келнерът. — Една от най-изисканите черти на тоя град е, че хората, които работят тук, не могат да си позволят и да живеят в него.
Когато си тръгнах, в заведението имаше поне двайсетина души и глъчката вече отекваше поради ниския таван.
XVII
Алеята, водеща надолу към гаража, бе точно такава, каквато я видях и в четири часа сутринта, но след завоя се чу шум от течаща вода. Остъклената стаичка беше празна. Някъде някой миеше кола, но едва ли беше пазачът. Прекосих гаража, спрях пред вратата, която водеше към асансьорите, и я отворих. Точно тогава в стаичката зад мен иззвъня звънец. Пуснах вратата да се затвори и останах пред нея. Иззад ъгъла се появи мършав човек с дълго бяло сако. Носеше очила, кожата му беше с цвят на изстинала овесена каша, а очите му — уморени и хлътнали. Чертите па лицето му напомняха за нещо монголоидно, нещо мексиканско, нещо индианско и нещо по-тъмно и от всичко това. Черната му коса бе пригладена върху малкия му череп.
— Колата ли, сър? Как се казвате?
— Тук ли е колата на мистър Мичъл? Опя буик в два цвята.
Той не отговори веднага. Очите му се затваряха. Явно не за пръв път му задаваха този въпрос.
— Мистър Мичъл взе колата си рано сутринта.
— Колко рано?
Той посегна към молива, който се подаваше от горното джобче, върху което бе избродирано с червени конци името на хотела. Извади молива и го погледна.
— Малко преди седем. Точно в седем си тръгнах аз.
— По дванайсет часа ли са ви смените? Защото сега тъкмо минава седем.
Той сложи молива обратно в джобчето.
— Смените ни са по осем часа, но се въртим.
— Значи снощи си работил от единайсет до седем.
— Точно така. — Беше се загледал някъде по-край рамото ми в нещо много далечно. — А сега имам работа.
Извадих пакет цигари и му предложих да си вземе една.
Той тръсна глава.
— Разрешено ми е да пуша само в канцеларията.
— Или на задната седалка на някой затворен пакард.
Пръстите на дясната му ръка се свиха, сякаш стиснаха дръжката на нож.
— Как си със запасите? Нещо да ти липсва?
Той се вцепени.
— Трябваше да ме попиташ „Какви запаси?“ — казах аз.
Не отговори.
— Щях да ти отвърна, че нямам предвид обикновен тютюн — продължих с весел тон, — а нещо със сладникав дъх.
Погледите ни се срещнаха, изгледахме се изпитателно. Най-сетне той запита спокойно:
— Да не би да си пласьор?
— Ама ти много добре си се оправил, ако тая сутрин в седем си бил на работа. Изглеждаше ми така, сякаш с часове няма да можеш да включиш. Главата ти сигурно е като часовник, също като на Еди Аркаро.
— Еди Аркаро — повтори той. — А, да, жокеят. Та неговата глава била като часовник, така ли?
— Така разправят.
— Да си дойдем на думата — отнесено каза той. — Колко вземаш?
Звънецът в канцеларията звънна отново. Подсъзнателно бях чул асансьора да слиза в шахтата. Вратата се отвори и отвътре излязоха младоженците, които бях видял да си държат ръцете във фоайето. Жената беше с вечерна рокля, а мъжът носеше смокинг. Стояха един до друг и приличаха на деца, заловени да се целуват. Пазачът погледна към тях, после отиде някъде, запали някаква кола и я докара. Хубав новичък крайслер с подвижен покрив. Мъжът много внимателно помогна на дамата да се качи, сякаш тя вече беше бременна. Пазачът държеше вратата отворена. Онзи заобиколи, благодари му и се качи.
— Далеч ли е „Кристалната зала“? — попита стеснително той.
— Не, сър. — И пазачът им обясни как да стигнат там.
Мъжът се усмихна, благодари му още веднъж, бръкна в джоба си и му даде един долар.
— Можехте да поръчате колата да ви бъде изкарана пред входа, мистър Престън. Просто трябваше да се обадите.
— Благодаря, и така е добре — припряно изрече мъжът и бавно насочи колата нагоре по стръмната алея. Крайслерът изръмжа и изчезна.
— Младоженци па сватбено пътешествие — казах. — Трогателни са. Не искат никой да ги гледа.