Пазачът отново бе застанал пред мен със същия празен поглед.
— Само дето ние с теб няма никого да трогнем добавих.
— Ако си ченге, покажи си значката.
— Наистина ли мислиш, че съм ченге?
— Все си някакъв негодник, който си пъха носа, дето не му е работата. — Каквото и да казваше, гласът му си оставаше един и същ — твърдо установен па си бемол.
— Безкрайно си прав — съгласих се аз. — Частен детектив съм. Снощи трябваше да проследя дотук един тип. Ти седеше в пакарда ей там — посочих към мястото, — отворих и ми завоня на марихуана. Можех да изкарам четири кадилака оттук, а ти нямаше и да помръднеш. Но това си е твоя работа.
— Попитах те колко вземаш — каза той. — За снощи нищо не казвам.
— Мичъл сам ли замина?
Той кимна.
— Без багаж?
— Девет парчета. Помогнах му да ги натовари. Напусна хотела. Това стига ли ти?
— От рецепцията ли разбра?
— Носеше си квитанцията. Всичко беше платено.
— Добре. Но все някое пиколо му е помогнало да свали всичкия този багаж.
— Момчето от асансьора. Другите идват чак в седем и половина, а това беше към един часа през нощта.
— Кое точно момче?
— Едно мексиканче. Викаме му Чико.
— А ти не си ли мексиканец?
— Аз съм отчасти китаец, отчасти хаваец, отчасти филипинец и отчасти негър. Не ти пожелавам да си на мое място.
— Само още един въпрос. Как не са те спипали досега? Говоря за марихуаната.
Той се огледа.
— Пуша само когато ми е адски зле. Теб какво ти влиза в работата? Или на когото и да било. Добре, ще ме спипат и какво? Ще ми изстине местенцето? Ще ме бутнат в пандиза? Много важно! Та аз живея в такава дупка, откакто се помня, нося си я на гърба като охлюв черупката си. Сега доволен ли си?
Много приказваше. Така правят хората с разклатени нерви. Ту отговарят едносрично, ту те заливат с порой от думи. Продължи да нарежда с плътен монотонен глас:
— Никого не закачам. Ето — живея си, ям, от време на време си поспивам. Ела ми някой път на гости. Живея в един въшкарник в стара дървена барака на Полтънс Лейн, което е всъщност тясна уличка. Намира се точно зад Железарския магазин. Клозетът е на двора. Мия се в кухнята, има тенекиен умивалник. Спя на един изтърбушен диван. Всичко е най-малко от двайсет години. Есмералда е град за богаташите. Ела ми на гости. Всичко това е собственост па един богаташ.
— В твоя разказ за Мичъл липсва една брънка — казах.
— Коя по-точно?
— Истината.
— Ще видя да не се е завряла под леглото. Може и да се е понапрашила.
Чу се силно бръмчене на кола, която се спускаше надолу към гаража. Той ме остави; излязох и повиках асансьора. Странна птица беше тоя пазач, много странна. Но интересна. А също и печална. Още един печален образ, още един неудачник.
Асансьорът се забави и още преди да дойде, аз се сдобих с компания. Един левент-здравеняк, висок метър и деветдесет, на име Кларк Брандън. Беше с кожено яке, дебело синьо поло, изтъркан брич от едро кадифе и високи ботуши с връзки, каквито носят геолозите и землемерите, когато скитат из полетата. Изглеждаше като шеф на сондьорска бригада. Но само след час — за мен нямаше никакво съмнение — той щеше да седи в „Кристалната зала“, изтупан със смокинг, и да се държи така, сякаш е собственикът на ресторанта, а може и наистина да беше негов собственик. Пари в излишък, здраве в излишък и свободно време в излишък, за да се възползува от първите две, така че където и да отидеше, щеше да се държи като господар.
Когато дойде асансьорът, той ме погледна и изчака да вляза пръв. Пиколото го поздрави почтително. Брандън само му кимна. И двамата слязохме във фоайето. Той отиде на рецепцията, администраторът го посрещна с широка усмивка — беше нов, не бях го виждал досега — и му подаде цял куп писма. Брандън се облакъти на рецепцията и започна да отваря небрежно пликовете един по един и да ги пуска в кошчето до себе си. Повечето от писмата също попаднаха там. Наблизо имаше поставка с туристически диплянки. Взех една, запалих цигара и се зачетох.
Едно писмо привлече вниманието му. Той го прочете няколко пъти. Видях, че е кратко и написано на ръка върху лист с емблемата на хотела, но за да разбера нещо повече, трябваше да се надвеся над рамото му. Постоя така с писмото в ръка, наведе се и взе плика от кошчето. Разгледа и него. Прибра писмото в джоба си, направи няколко крачки и подаде плика на администратора.
— Това е предадено на ръка. Не видя ли случайно кой го е оставил? Името на подателя не ми говори нищо.
Администраторът погледна плика и кимна:
— Да, мистър Брандън, остави го един пълен човек, на средна възраст, с очила. Носеше сив костюм, шлифер и сива филцова шапка. Не е тукашен. Малко опърпан, но иначе нищо особено.