— Не попита ли за мен?
— Не, сър. Просто ме помоли да ви оставя бележката. Нещо не е наред ли, мистър Брандън?
— Да не би да е някой смахнат?
Администраторът поклати глава.
— Изглеждаше точно така, както ви го описах — нищо особено.
Брандън се изсмя.
— Иска да ме прави мормонски епископ срещу петдесет долара. Явно е някой смахнат. — Той взе плика от гишето, прибра и него в джоба си. Накани се да тръгне, но каза: — Лари Мичъл да се е мяркал насам?
— Не съм го виждал, мистър Брандън. Но съм тук само от два часа.
— Благодаря.
Брандън прекоси фоайето и влезе в асансьора. В другия асансьор. Пиколото се ухили до уши и му каза нещо. Брандън не отговори, дори не го погледна. Момчето дръпна решетката с обиден вид. Брандън се намръщи. Когато се мръщеше, не беше чак такъв красавец.
Върнах диплянката на мястото й и застанах на рецепцията. Администраторът ме погледна без интерес. Погледът му говореше, че аз не съм от гостите на хотела.
— Кажете, сър.
Имаше прошарена коса и приятни обноски.
— Тъкмо щях да попитам за мистър Мичъл, но чух какво казахте.
— Вътрешните телефони са ей там. — Той посочи с глава. — Телефонистката ще ви свърже.
— Съмнявам се.
— Какво искате да кажете?
Разтворих сакото си, за да взема портфейла. Видях как погледът му се закова върху заоблената дръжка на пистолета под мишницата ми. Извадих една визитна картичка и му я подадох.
— Ще може ли да говоря с управителя? Ако имате такъв.
Той взе визитката и я прочете. После вдигна поглед.
— Почакайте във фоайето, мистър Марлоу.
— Благодаря.
Преди да успея да направя и една крачка, той вече говореше по телефона. Минах под арката и седнах с гръб към стената, откъдето можех да наблюдавам рецепцията. Не се наложи да чакам дълго.
Управителят вървеше изправен като свещ, имаше строго лице с правилни черти и кожа, която никога не хваща тен, а само се зачервява и после отново избледнява. Прическата му можеше да мине и за „помпадур“, в предимно рижаво-руси тонове. Той застана под арката и очите му бавно огледаха фоайето. Погледът му не се задържа върху мен по-дълго, отколкото върху когото и да било друг. После приближи и седна в съседното кресло. Носеше кафяв костюм и папийонка в кафяво и жълто. Добре му стоеше. По скулите си имаше тънки руси косъмчета.
— Името ми е Джавонен — каза той, без да ме погледне. — Вашето го знам. Визитката ви е в джоба ми. За какво става въпрос?
— За един човек на име Мичъл. Търся го. Лари Мичъл.
— И защо го търсите?
— По работа. Да имате нещо против?
— Абсолютно нищо. Той не е в града. Замина рано сутринта.
— И аз така чух. Но това ме озадачи. Та той се върна едва вчера. Пристигна с влака от Чикаго. Взе колата си от Лос Анжелос и дойде тук. Освен това беше позакъсал за пари. Трябваше да вземе назаем, за да си плати вечерята. Беше в „Кристалната зала“ с едно момиче. Тръгна си доста пиян — или се правеше на пиян. Така се измъкна, без да си плати сметката.
— Той може да плати и с чек — каза с безразличие Джавонен. Очите му продължаваха да шарят из фоайето, сякаш очакваше някой от играещите канаста да извади патлак и да застреля партньора си или пък едната от дамите с картинната мозайка да започне да си скубе косите. На лицето му можеха да се появят само две изражения — сурово и още по-сурово. — Мистър Мичъл е известна личност в Есмералда.
— Да, но няма добро име — казах аз.
Той обърна глава и ме изгледа студено.
— Аз съм заместник-управител на този хотел, мистър Марлоу. Освен това отговарям и за охраната. И не мога да обсъждам с вас репутацията на наш гост.
— А и не е нужно. На мен ми е добре известна. От най-различни източници. Виждал съм го и как действува. Снощи например изнуди едно лице и получи достатъчно пари, за да духне от града. Имам сведения, че си е взел и багажа.
— Кой ви даде тези сведения? — запита той така, сякаш се силеше да ме сплаши.
Постарах се да изглеждам не по-малко опасен, като не отговорих на въпроса му.
— Освен това имам три предположения — казах. — Първо, снощи никой не е спал в леглото му. Второ, на рецепцията вече е съобщено, че стаята му е почистена. Трето, някой от нощната ви смяна днес няма да дойде на работа. Мичъл не е могъл да изнесе всичкия си багаж без чужда помощ.
Джавонен ме погледна, после очите му отново зашариха из фоайето.
— С какво ще докажете, че наистина сте такъв, за какъвто се представяте? Всеки може да си поръча визитна картичка.
Извадих портфейла си, измъкнах умалено копие на разрешителното и си му го показах. Той го погледна и ми го върна. Прибрах си го.