— Ние си имаме начини да се справим с мошениците, които се измъкват, без да си платят — каза той. — Във всеки хотел ги има. Но сме опрели до вашите услуги. Освен това не ни е приятно из фоайето да се мотаят въоръжени лица. Администраторът е видял пистолета ви. И други могат да го видят. Преди девет месеца в хотела имаше опит за въоръжен грабеж. Един от бандитите бе убит. Аз лично го застрелях.
— Четох за това във вестника — казах. — Още ми държи влага.
— Но не сте прочели всичко. След този случай загубихме четири-пет хиляди долара само за седмица. Гостите ни масово се изнасяха. Нали разбирате какво искам да ви кажа?
— Аз нарочно позволих на администратора да види дръжката на пистолета ми. Цял ден питам за Мичъл и получавам все уклончиви отговори. Ако се е изнесъл, защо не ми кажете? Не е нужно да ми съобщавате, че е забравил да си плати сметката.
— Никой не казва, че е забравил да си плати. Сметката му, мистър Марлоу, е платена до последния цент. Сега какво ще кажете?
— Чудя се все пак защо трябваше да криете, че е напуснал хотела.
Той ме изгледа презрително.
— И това никой не ви е казвал. Вие не слушате какво ви се говори. Казах, че той не е в града, пътува. Казах ви също, че сметката му е платена до последния цент. Да съм ви казвал случайно колко багаж е взел със себе си? Да съм ви казвал, че е освободил стаята си? Или пък, че не е изнесъл всичко от нея…? Не разбирам накъде биете.
— Кой е платил сметката му?
По лицето му изби червенина.
— Вижте какво, драги, казах ви, че той си плати сам. Лично, снощи, и предплати за една седмица. Достатъчно ви търпях. А сега вие ми отговорете на един въпрос. За какво намеквате?
— За нищо. Пяхте много убедителен. Чудя се само защо е предплатил за една седмица.
Джавонон пусна много, много тънка усмивчица, почти като усмивка в аванс.
— Вижте какво, Марлоу, аз съм работил пет години във военното разузнаване. От пръв поглед мога да преценя колко струва един човек, като например тоя, за когото говорим. Предплатил е, защото така е по-добре за нас. По-сигурни сме.
— А друг път да е предплащал?
— По дяволите…!
— Дръжте се прилично! — прекъснах го аз. — Реакциите ви привлякоха вниманието на възрастния господин с бастуна.
Той погледна към фоайето, където в едно много ниско кресло с извита облегалка седеше слаб, много бледен старец, подпрял брадичка върху ръцете си във велурени ръкавици, а тях върху дръжката на бастуна си. Бе вперил в нас немигащ поглед.
— А, този ли? — каза Джавонен. — Нищо пе може да види оттам. Прехвърлил е осемдесетте.
Той стана и се обърна към мен.
— И така — рече тихо, — по-добре си затваряйте устата. Вие сте частен детектив, имате си клиент и задача. Но мен ме интересува единствено безопасността на хотела. Следващия път оставете пистолета си у дома. И ако имате въпроси, обръщайте се към мен. Не разпитвайте персонала. Тръгват приказки, а това не ни е по вкуса. Тукашните полицаи няма да ви се сторят много симпатични, ако им подхвърля, че ни създавате неприятности.
— Мога ли да пийна нещо в бара, преди да си ида?
— Ако не си разкопчавате сакото.
— За пет години във военното разузнаване човек натрупва богат опит — казах и отправих към него поглед, изпълнен с възхищение.
— Предостатъчен. — Той кимна отсечено и ме остави, като мина през арката с изправен гръб, изопнати рамене и прибрана брадичка — един суров, слаб, добре сложен мъж. И отличен служител. Успя да изкопчи много нещо от мен — всичко, което пишеше на визитната ми картичка.
В този момент забелязах, че възрастният господин в ниското кресло е отлепил ръката си с велурената ръкавица от дръжката на бастуна и сочи с пръст към мен. Допрях показалец до гърдите си и го погледнах въпросително. Той кимна и аз се озовах пред него.
Наистина беше стар, но в никакъв случай не беше някой немощен и тъп дядка. Бялата му коса бе грижливо сресана на път, имаше дълъг и остър нос, по който личаха венички, избледнелите му очи все още гледаха живо, но клепачите се прихлупваха уморено. В едното му ухо се виждаше пластмасовото топче на слухов апарат, сивкаво-розово като самото ухо. Маншетите на велурените му ръкавици бяха запретнати. Над лъскавите си черни обувки носеше сиви гети.
— Вземете си стол, млади човече. — Гласът му беше тъничък и сух; все едно че шумоляха бамбукови листа.
Седнах до него. Той ми хвърли бегъл поглед и устата му се разтегна в усмивка.
— Нашият многоуважаван мистър Джавонен е работил пет години във военното разузнаване, както несъмнено ви е осведомил.
— Да, сър, в един от отделите.
— „Военно разузнаване“, това е абсурдно словосъчетание, защото никой военен няма достатъчно ум в главата си, за да разузнае каквото и да било. Значи ви интересува как мистър Мичъл е платил сметката си?