Второ: той излезе и отиде някъде — навярно да докара колата си, да вземе изрезката от вестник, или пък за нещо съвсем друго, каквото и да било то. Значи не се страхуваше, че тя може да му избяга — това потвърждаваше още веднъж аргумента, че до този момент не й е открил всичките си карти, а само е загатнал едно-друго. Навярно и сам той не е бил напълно сигурен в себе си. Трябвало е да провери нещо. Но сега, след като й разкри своя коз, той изчезна с буика и с всичкия си багаж. Следователно вече не се боеше, че ще я изпусне. Каквото и да ги свързваше, то бе достатъчно силно, за да продължи да ги свързва.
В единайсет и пет зарязах всички подобни предположения и започнах отново. Не стигнах доникъде. В единайсет и десет по високоговорителя обявиха, че влак номер седемдесет и четири е композиран на единадесети коловоз и поканиха пътниците за Санта Ана, Оушънсайд, Дел Мар и Сан Диего да се качват. Няколко души излязоха от чакалнята, а с тях и момичето. Други вече бяха на перона. Проследих я с поглед, докато се качи във плака, и се върнах при телефоните. Пуснах десет цента и набрах кантората на Клайд Ъмни.
Обади се мис Върмилиа, като съобщи само телефонния им номер.
— На телефона е Марлоу. Там ли е мистър Ъмни?
Гласът й прозвуча съвсем служебно:
— Съжалявам, мистър Ъмни е в съда. Да му предам ли нещо?
— По следите й съм и тръгвам с влака за Сан Диего или някоя междинна гара. Още не знам коя точно.
— Благодаря. Нещо друго?
— А, да, времето е слънчево и нашата приятелка хич не си дава зор, също като теб. Закуси в бюфета, който има витрина към чакалнята. После поседя там сред още стотина души. А можеше да си стои тихо и кротко и във влака.
— Записах всичко. Благодаря ви. Ще предам на мистър Ъмни при първа възможност. Значи още нямате сигурни сведения, така ли?
— Сигурно е само едно — че ти нещо ми шикалкавиш.
Гласът й рязко се промени. Сигурно някой бе излязъл от стаята.
— Виж какво, драги, наехме те да вършиш работа. Затова по-добре я върши, и то както трябва. Клайд Ъмни е голяма клечка. Само да рече, ще те удави в една капка вода.
— Кому е притрябвала вода, хубавице? Аз уискито си го пия чисто и го поливам с една бира отгоре. Но мога да запея и по-сладко, ако има кой да ме насърчи.
— Ще си получиш мангизите, мошенико, като си свършиш работата. Но само тогава. Ясно ли е?
— Никога не си ми говорила по-нежни думи, мила. Е, хайде, довиждане.
— Виж какво, Марлоу — каза тя с внезапна тревога в гласа. — Не исках да бъда груба с теб. Много е важно за Клайд Ъмни. Ако не се справи с този случай, може да загуби много ценна връзка. Затова ти повиших тон.
— Ти ми хареса, Върмилиа. Събуди нещичко в подсъзнанието ми. Ще се обадя при първа възможност.
Затворих телефона, минах през вратата, слязох в подлеза, вървях, вървях и най-сетне стигнах на единадесети коловоз, качих се в един вагон, където вече се носеха облаци цигарен дим, кои го е така полезен за гърлото и почти винаги пощадява половината от белите ти дробове. Натъпках лулата си и запалих, като дадох своя принос за одимяването на тая лисича дупка.
Влакът потегли, влачеше се безкрайно дълго покрай задните дворове и поляните в източната част на Лос Анжелос, понабра скорост и спря първо в Санта Ана. Обектът не слезе. Не слезе и в Оушънсайд, и в Дел Мар. В Сан Диего скочих бързо от влака, наех такси и изчаках цели осем минути пред старата гара в испански стил, докато излязат носачите с багажа. Едва тогава се появи и тя.
Не взе такси. Прекоси улицата, зави зад ъгъла в влезе в един гараж за коли под наем, позабави се там и излезе с разочарован вид. Без шофьорска книжка коли не дават. Нима не знаеше това?
Сега вече взе такси, което направи завой и пое в северна посока. Моето такси ги последва. Малко ми беше трудно да убедя шофьора.
— Тия работи ги има само в книгите, господине. В Даго не правим така.
Подадох му една петачка и копие от разрешителното си. Той ги огледа внимателно — и двете. После впери поглед в улицата пред нас.
— Добре, но ще съобщя. А диспечерът може да реши да се обади в полицейския участък. Така е при нас, мой човек.
— Де да можех и аз да живея в такъв град! Ето че ги изпусна. Завиха наляво две пресечки пред нас.
Шофьорът ми върна разрешителното.
— Изпуснах ги друг път! — отсече той. — За какво, мислиш, ми е тоя радиотелефон? — Вдигна слушалката и се обади на някого.
После зави наляво по Аш Стрийт и излязохме па магистралата, включихме се в движението и продължихме кротко с шейсетина километра в час. Втренчих се в тила му.
— Хич не се притеснявай — подхвърли през рамо шофьорът. — Значи тая петарка е отгоре, така ли?