Вторачих се в него. Погледнах слуховия апарат. Той потупа горния джоб на сакото си.
— Оглушах дълго преди да измислят тези неща. Конят ми не успя да прескочи едно препятствие. Сам си бях виновен. Дръпнах юздата твърде рано. Бях все още млад. Не се виждах със слухова тръба в ухото, затова се научих да разбирам какво казват хората по движението на устните. С малко практика се свиква.
— Та какво за Мичъл, сър?
— Ще стигнем и до него. Не бързайте. — Той вдигна глава и кимна.
— Добър вечер, мистър Кларъндън — каза някой.
Пред нас мина едно пиколо на път към бара. Кларъндън го проследи с поглед.
— Стойте по-далеч от този — каза той. — Сводник е. Аз съм прекарал дълги години във фоайета, салони и барове, по разни веранди и тераси, в пищните градини на всякакви хотели из целия свят. Надживях всички от моето семейство. И ще си остана все така безполезен и любопитен, докато някой ден ме закарат с носилка в някоя проветрива ъглова болнична стаичка. Ще ме гледат онези дракони с белите престилки. Ще ми оправят леглото сутрин и вечер. Ще внасят и изнасят подносите с безвкусна болнична храна. Ще ми мерят редовно температурата и кръвното налягане, всеки път, когато се унасям в сън. Ще си седя там и ще слушам как шумолят колосаните престилки, как се плъзгат по стерилния под каучуковите подметки и ще виждам неизказаната отврата зад усмивката на лекаря. След време ще ме сложат в кислородна палатка, ще заградят моето малко бяло легло с параван и без да усетя нищо, с мен ще се случи онова, което с никого на този свят не се случва два пъти.
Той бавно извърна глава и ме погледна.
— Много се разприказвах. Вие как се казвате, сър?
— Филип Марлоу.
— Аз съм Хенри Кларъндън Четвърти. Принадлежа към онази прослойка, която навремето наричаха висшето общество. Бил съм в Гротън, Харвард, Хайделберг, Сорбоиата. Прекарал съм една година и в Упсала. Вече не си спомням съвсем ясно защо. Несъмнено за да се подготвя добре за един бездеен живот. Значи вие сте частен детектив. Ето, виждате, че в края на краищата мога да говоря и за друго освен за себе си.
— Да, сър.
— Трябваше да се обърнете за сведения към мен. Но, разбира се, откъде, ли да ви дойде наум?
Поклатих глава. Запалих цигара, като първо предложих на мистър Хенри Кларъндън Четвърти. Той отказа с леко кимване.
— И все пак, мистър Марлоу, трябвало е досега непременно да научите едно нещо. Във всеки първокласен хотел по света има поне половин дузина застаряващи безделници и от двата пола, които висят във фоайето и се блещят като кукумявки, гледат какво става наоколо, слухтят, сравняват впечатленията си и научават всичко за всички. Нямат друго занимание, защото хотелският живот е най-ужасната форма на досадата. И аз сигурно съм ви не по-малко досаден.
— По-скоро бих предпочел да чуя нещо за Мичъл, сър. Поне тази вечер, мистър Кларъндън.
— Разбира се. Аз съм егоцентричен, смешен и бърборя като някоя ученичка. Виждате ли онази внушителна тъмнокоса жена, която играе канаста? Отрупана е с бижута и има дебели златни рамки па очилата.
Той не ми я посочи, дори не погледна към нея. Но аз я забелязах. Имаше надменна осанка и в държането й се долавяше някаква безцеремонност. Беше дамата с леденото изражение и многото грим.
— Казва се Марго Уест. Седем пъти се е развеждала. Има куп пари и добра външност, но не може да задържи за дълго никой мъж, колкото и да се старае. И все пак тя не е глупава. Не би имала нищо против, една връзка с мъж като Мичъл, ще му дава пари, ще му плаща сметките, но никога няма да се омъжи за него. Снощи те се скараха. И въпреки това сигурно тя му е платила сметката. Често го е правила.
— Аз си мислех, че всеки месец той получава чек от баща си в Торонто. Но май не му стига, а?
Хенри Кларъндън Четвърти се усмихна иронично.
— Драги ми господине, Мичъл няма никакъв баща в Торонто. Не получава никакви чекове. Издържат го жени. Затова и живее в такъв хотел. В един първокласен хотел винаги се намира по някоя самотна богата дама. Може да не е красавица, нито пък в първа младост, но да има други достойнства. През мъртвия сезон в Есмералда, който започва след конните надбягвания в Дел Мар и продължава до средата на януари, възможностите са много ограничени. И тогава Мичъл обикновено пътува — остров Майорка, Швейцария, ако може да си позволи, или пък Флорида, или някой от карибските острови, ако портфейлът му е по-изтънял. Тази година не му провървя. Чувам, че стигнал едва до Вашингтон.