Той ми хвърли бегъл поглед. Стоях със застинало прелюбезно изражение, просто един приятен млад човек (от негова гледна точка), който учтиво слуша приказлив възрастен джентълмен.
— Е, добре — казах. — Тя му е платила хотелската сметка, възможно е. Но защо ще му предплаща за една седмица?
Той постави облечените си в ръкавици ръце една върху друга. Наклони бастуна си, а после и тялото си в същата посока. Загледа се в шарките на килима. Най-сетне тракна със зъби. Беше намерил отговора. Отново се изправи.
— Това ще да е било в чест на раздялата — каза той сухо. — Окончателният и безвъзвратен завършек па романа. Мисис Уест, както казват англичаните, си е взела своето. Освен това от вчера Мичъл си има нова компания, едно момиче с тъмнорижа коса. Кестеняво-рижа, а не огнено — или морковеночервена. Доколкото успях да видя, отношенията им ми се сториха малко странни. И двамата бяха сякаш притеснени за нещо.
— Мислите ли, че Мичъл би изнудил жена?
Той се изсмя.
— Та той би изнудил и пеленаче в люлката му! Когато един мъж го издържат жени, той не може да не ги изнудва, макар и да не се споменава точно тази дума. Той и краде от тях, щом се докопа до парите им. Мичъл е подправил два чека с името на Марго Уест. И с това — край на връзката им. Чековете явно са у нея. Тя няма да предприеме нищо, но ще ги задържи.
— Моите почитания, мистър Кларъндън, откъде, за бога, знаете всичко това?
— Тя ми го каза. Изплака си мъката на рамото ми. — Той погледна към внушителната тъмнокоса жена. — Като я гледате в момента, едва ли ми вярвате. Но това е самата истина.
— А защо я разкривате на мен?
Лицето му се разтегли в коварна усмивка.
— Защо да се правя на деликатен? Самият аз не бих имал нищо против да се оженя за нея. Това би променило коренно сегашното положение. Един мъж на моята възраст цени дребните радости. Мъничкото колибри, необикновеният начин, по който разцъфва южноамериканската тропическа стрелиция. Защо в определен момент от своя растеж пъпката се навежда под прав ъгъл? Защо се разпуква толкова бавно и защо цветовете винаги се отварят в определена последователност, така че острият неотворен край на пъпката прилича на птича човчица, а сините и оранжеви венчелистчета наподобяват райска птица? Кое чудато божество с направило света толкова сложен, когато навярно е можело да го направи и съвсем обикновен? Дали това божество е всемогъщо? Как е възможно това? Толкова страдание има по света и страдат все невинните! Защо зайката скрива своите малки зад гърба си и се оставя порът да прегризе гърлото й? Защо? Та нали само след две седмици тя дори няма да ги разпознава! Вие вярвате ли в бога, млади човече?
Много се отдалечи от темата, но, изглежда, се налагаше да го последвам.
— Ако имате предвид някакъв всезнаещ и всемогъщ господ бог, който преднамерено е създал света точно такъв, какъвто е, не вярвам.
— А трябва, мистър Марлоу. Това носи голяма утеха. В края на краищата всички започваме да вярваме, защото трябва да умрем и да се превърнем в прах. Може би това е единственото, което остава от човека, а може би не е. Има много сериозни спорове, свързани с отвъдния живот. Едва ли би ми харесал особено един рай, в който ще трябва да съжителствувам с някой конгоански пигмей или китайски кули, или пък с арабски търговец на килимчета, че дори и с някой холивудски продуцент. Може да съм сноб и тази моя забележка да е безвкусна. Но не мога да си представя и рай, в който се разпорежда благ старец с дълга бяла брада, известен на местните хора като господ бог. Това са глупави представи на примитивни умове. Но човек не бива да се отнася скептично към религиозните убеждения на другите, колкото и идиотски да му се струват те. Разбира се, нямам право да смятам, че ще отида в рая. Всъщност това звучи доста тъпо. От друга страна, не мога да си представя и един ад, където невръстно сукалче, умряло, преди да бъде кръстено, заема същото презряно положение, както и един наемен убиец или комендант на нацистки концентрационен лагер. Не е ли странно, че най-възвишените стремежи на човека, колкото и гадно животинче да е той, а и най-възвишените му постъпки, неговият велик и безкористен героизъм, ежедневно проявяваната смелост в този жесток свят — не е ли странно, че всичко това е много по-възвишено от незавидната му участ па тази грешна земя? Трябва да се намери някакво разумно обяснение. И не ми казвайте, че благородството е просто резултат от някаква химическа реакция в човешкия организъм или че някой, който напълно съзнателно жертвува живота си, за да спаси другиго, просто следва определен модел на поведение. Дали този господ бог е доволен, когато отровеното коте агонизира сам-самичко зад някоя огромна реклама? Дали е доволен, че животът е толкова суров и само който умее да се приспособява, ще оцелее? Да се приспособява към какво? О, не, нищо подобно. Ако господ бог беше всемогъщ и всевиждащ в буквалния смисъл на тези думи, той изобщо нямаше да си даде труд да създава Вселената. Не може да има успех без провал, не може да има изкуство без борба. Богохулство е да се предполага, че понякога нещата тръгват наопаки, защото и господ бог си има лоши дни, а неговите дни са много, много дълги?