— Вие сте мъдър човек, мистър Кларъндън. Говорехте за промяната в сегашното ви положение.
Той се усмихна едва доловимо.
— Помислихте си, че съм се объркал в този порой от думи, така ли? Не, сър, не съм. Жена като мисис Уест в крайна сметка почти винаги се омъжва за поредица от измамно елегантни авантюристи, танцьори с мъжествени бакенбарди, учители по ски с хубави мускули, обеднели френски и италиански аристократи, самозвани арабски принцчета, всеки един по-лош от предишния. Колкото е крайна, тя може да се омъжи дори за такъв като Мичъл. А ако се омъжи за мен, ще се омъжи за един стар досадник, но поне ще има за съпруг джентълмен.
— Аха.
— Вашето двусрично съгласие показва, че Хенри Кларъндън Четвърти ви е дошъл до гуша. Не ви виня. И така, мистър Марлоу, защо ви интересува Мичъл? Но сигурно не можете да ми кажете това.
— Така е, сър, не мога. Интересува ме защо той е тръгнал толкова скоро след пристигането си, кой му е платил сметката и защо, ако мисис Уест и, да речем, някой паралия приятел като Кларк Брандън са я платили, е било необходимо да предплащат за една седмица.
Оределите му вежди се извиха нагоре.
— Наистина Брандън лесно може да уреди сметката на Мичъл, само да вдигне телефона. Мисис Уест сигурно би предпочела да му даде парите на ръка и той да си плати сам. Но защо ще предплаща за една седмица? И защо Джавонен ви е казал това? Вие как мислите?
— Мисля, че има нещо около Мичъл, което в хотела не искат да се разбере. Защото то може да ги направи прекалено известни, от което се страхуват.
— Като например?
— Самоубийство или убийство — такива неща имам предвид. Просто като пример. Сигурно сте забелязали как почти не се споменава името на хотела, когато някой скочи от прозореца. Винаги се говори за някой хотел „в центъра на града“, „в покрайнините“ или пък за „много известен първокласен хотел“ — все нещо такова. И ако хотелът е доста изискан, във фоайето му никога не се виждат полицаи, независимо какво се е случило по етажите.
Погледът му се плъзна встрани и аз също погледнах натам. Карето картоиграчи се разтуряше. Нагласената жена със смразяващ вид, наричана Марго Уест, отмина бавно към бара с единия от мъжете, пипнала цигарето си като корабна мачта.
— Е, и?
— Ами — казах, а мозъкът ми работеше усилено, — ако Мичъл официално не е освободил стаята си, която и да е била неговата стая…
— Четиристотин и осемнайсета — спокойно ме осведоми Кларъндън. — С изглед към океана. По четринайсет долара на ден извън сезона и осемнайсет през сезона.
— Не бих казал, че е евтино за човек без пукната пара. Но да речем, че не я е освободил. Значи каквото и да се е случило, той е заминал само за няколко дена. Взел е колата си и е натоварил багажа към седем сутринта. Много странно, дяволски рано е станал, като се има предвид, че снощи беше пиян като свиня.
Кларъндън се облегна назад н отпусна ръце. Личеше, че се е поуморил.
— Ако е станало така, от хотела по-скоро щяха да ви кажат, че си е заминал. И вие щяхте да идете да го търсите другаде. Ако, разбира се, наистина търсите него.
Срещнах втренчения поглед па избледнелите му очи. Той се ухили.
— Не ви разбирам добре, мистър Марлоу. Аз се разприказвах, но не за да се наслаждавам на собствения си глас. Още повече че не го чувам точно такъв, какъвто е. Като приказвам, имам възможност да изучавам хората, без това да изглежда особено нахално. Изучавах и вас. И моята интуиция, ако това е точната дума, ми подсказва, че интересът ви към Мичъл е по-скоро страничен. В противен случай нямаше да разпитвате така открито за него.
— Аха, да. Възможно е. — Тук му беше времето и мястото да си излея душата. Хенри Кларъндън Четвърти сигурно щеше да ми изръкопляска. Само че аз просто нямах какво повече да кажа.
— А сега си вървете. Уморих се. Ще ида горе да си полегна. Радвам се, че се запознахме, мистър Марлоу.
Той се изправи бавно на крака и се подпря на бастуна си. Струваше му доста усилия. Застанах до него.
— Аз никога не се ръкувам — каза той. — Ръцете ми са грозни и ме болят. Затова нося ръкавици. Довиждане. Ако не се видим отново, желая ви сполука.