Отмина с бавни крачки и с изправена глава. Личеше си, че ходенето не представлява особено удоволствие за него. Изкачи бавно двете стъпала, водещи към арката, като поспря на първото. Винаги местеше първо десния си крак, а бастунът се забиваше тежко до левия. Мина под арката и аз го проследих с поглед до асансьора. Реших, че мистър Хенри Кларъндън Четвърти е голям образ.
Отправих се към бара. Мисис Марго Уест седеше в кехлибарения сумрак с единия от картоиграчите. Келнерът тъкмо им сервираше напитките. Не им обърнах особено внимание, тъй като по-нататък в малкото сепаре седеше една личност, която познавах по-добре. Беше сама.
Носеше същите дрехи, но бе свалила корделата от косите си и те падаха свободно от двете страни на лицето й.
Тя се усмихна едва-едва.
— Извинявай, че одеве избухнах — каза. — Държах се много грубо.
— Няма нищо. Заслужих си го.
— Мен ли търсеше тук?
— Не съвсем.
— Да не би… О, забравих. — Тя сложи чантата в скута си. Порови вътре и после ми подаде през масата нещо малко, нещо, което не беше достатъчно малко, за да го скрие в ръка и да не се разбере, че е калъф с пътнически чекове. — Бях ти обещала това.
— А, не!
— Вземи ги, глупак такъв! Не искам келнерът да види.
Взех чековете и ги пуснах във външния джоб на сакото си. Бръкнах във вътрешния джоб и извадих оттам малък кочан с квитанции. Написах отгоре номера, а след това попълних и самата квитанция: „Получих от мис Бети Мейфийлд, хотел «Каса дел Пониенте», Есмералда, Калифорния, сумата 5000 долара в пътнически чекове на компанията «Американ Експрес» в деноминация по 100 долара, подписани от собственичката и оставащи нейно притежание до поискване по всяко време, докато не се уговори сумата за съответен хонорар и долуподписаният не поеме към същата служебно задължение.“
Подписах тази безсмислица и й подадох да види квитанцията.
— Прочети и се подпиши в долния ляв ъгъл.
Тя взе кочана и го обърна към светлината.
— Омръзна ми всичко! Какво се опитваш да ми докажеш?
— Че съм честен човек и че ти също мислиш така.
Взе писалката от ръката ми, подписа се и ми върна кочана. Откъснах първия екземпляр и й го подадох. После си прибрах квитанциите.
Дойде келнерът и ми донесе поръчката. Не изчака да му платя. Бети му кимна и той отмина.
— Защо не ме попиташ дали съм намерил Лари?
— Е, добре, намери ли Лари?
— Не. Измъкнал се е от хотела. Стаята му е била на четвъртия етаж. Пада се някъде под твоята, от същата страна на хотела е. Изнесъл девет парчета багаж и офейкал с буика си. Детективът на хотела — казва се Джавонен и се пише за помощник управител и охрана — е безкрайно доволен, че Мичъл си е платил сметката и дори е предплатил за една седмица. Така че той не се притеснява за нищо. Аз естествено не му се харесах.
— А на кого ли изобщо се харесваш?
— На теб например — с гаранция пет хилядарки.
— Ти си пълен идиот. Мислиш ли, че Мичъл ще се върне?
— Казах ти, че е предплатил за една седмица. Тя кротко отпиваше от питието си.
— Каза ми де, но това може да означава и друго.
— Разбира се. За да усложня нещата например, бих могъл да предположа, че не той си е платил сметката, а някой друг е платил вместо него. И че този някой друг е искал да разполага с достатъчно време за нещо, като например да разкара снощи трупа от твоя балкон. Ако наистина е имало труп.
— О, престани!
Тя допи чашата си, угаси цигарата, стана и ме остави да платя сметката. Платих и минах през фоайето без особена причина — навярно воден от някакъв инстинкт. Видях как в асансьора влиза Гобъл. Лицето му ми се стори доста напрегнато. Когато се обърна, погледите ни за миг се срещнаха, но той с нищо не показа, че ме познава. Асансьорът тръгна нагоре.
Излязох, качих се в колата си и потеглих към „Ранчо Дескансадо“. Проснах се на леглото си и заспах. Много ми се беше насъбрало през този ден. Надявах се, че като си почина, мозъкът ми ще се избистри и ще мога да си създам някаква бегла представа какво всъщност върша.
XVIII
След час колата ми беше вече паркирана пред железарския магазин. Това не беше единственият железарски магазин в Есмералда, но само зад него имаше тясна уличка, наречена „Полтънс Лейн“. Тръгнах в източна посока, като броях магазините. До пресечката ги изкарах седем, всичките блестяха с витрини от хром и огледално стъкло. На самия ъгъл имаше един магазин за дрехи с манекени па витрината и осветени отгоре шалчета, ръкавици и бижута. Цените им не се виждаха. Завих зад ъгъла и тръгнах в южна посока. По тротоара растяха огромни евкалиптови дървета. Клоните им падаха ниско, а стволовете им изглеждаха груби и тромави, съвсем не приличаха на своите високи крехки събратя, които растат около Лос Анжелос. В дъното на „Полтънс Лейн“ имаше автомобилна агенция. Вървях покрай високата гола стена и гледах изпочупените щайги, купчините кашони, боклукчийските кофи, мръсните паркинги, с една дума — задния двор на лукса. Преброих сградите. Не беше никак трудно. Всичко беше ясно като бял ден. Малкият прозорец на една схлупена дървена барака, която някога навярно е представлявала нечий скромен дом, светеше. Отпред имаше дървено балконче с изпочупен парапет. Личеше си, че е била боядисвана, но това трябва да е било много отдавна, преди магазините наоколо да я погълнат. Навремето може дори да е имало градинка отпред. Шинделите на покрива се бяха изкорубили. Входната врата имаше мръсножълтия цвят на горчица. Прозорецът беше плътно затворен и имаше нужда от миене. Зад стъклото висеше остатък от стара щора. До балкончето водеха две стъпала, но дъската само на едното си беше на мястото. Отзад между бараката и товарната платформа на железарския магазин имаше нещо, което по всяка вероятност е било прост нужник. Откъм задната му стена беше прокарана водопроводна тръба. Богатият собственик явно бе благоустроил богатския си имот. Гето, в което живееше само един човек.