Изподрасканите пръсти на краката му почти докосваха пода. Главата му се губеше някъде горе в тъмнината, на няколко сантиметра от прогнилите греди, които крепяха покрива. Висеше на черна жица, навярно електрически кабел. Стъпалата му бяха изопнати, сякаш се опитваше да стъпи на пръсти. Изтърканите по края крачоли на зеленикавите джинси скриваха петите му. Докоснах го, колкото да се убедя, че е съвсем изстинал и няма смисъл да прерязвам жицата.
Много се бе постарал. Представих си как е застанал пред мивката в кухнята и е стегнал ръката си с гумения маркуч. После е стиснал юмрук, за да изпъкне вената и е вкарал пълна спринцовка морфинов сулфат в кръвта си. Тъй като и трито шишенца бяха празни, не беше трудно да се предположи, че поне едното е било пълно. Не може да е рискувал да си сложи по-малко от необходимото. Оставил е спринцовката и е отвързал маркуча. Сигурно не е чакал дълго — инжекцията е била венозна. После се е затворил в клозета, стъпил е на седалото и е завързал жицата около врата си. Вече е бил замаян. Можел е спокойно да си стои там и да чака, докато коленете му омекнат, а тежестта на тялото се е погрижила за останалото. Не е усетил нищо. Вече е спял.
Затворих вратата. Не се върнах в къщата. Когато минах покрай нея, за да изляза на „Полтънс Лейн“, тази красива богатска улица, папагалът вътре в бараката ме усети и изкрещя: „Quien es? Quien es? Quien es?“.
Кой е? Никой, приятелю. Просто шум от стъпки в мрака.
Отдалечих се тихо, с бавни крачки.
XIX
Вървях с бавни крачки, без посока, но знаех къде ще отида. Всички мои пътища водеха до там. До „Каса дел Пониенте“. Качих се в колата си, оставена на Главната, обиколих безцелно няколко улици и най-сетне спрях, както обикновено, близо до входа на бара. Като излизах, погледнах съседната кола. Тъмната очукана таратайка на Гобъл. Ама че лепка беше тоя тип!
В друго време сигурно щях да си блъскам главата да разбера с какво се е захванал, но сега имах по-тежка задача. Трябваше да отида в полицията и да съобщя за обесения. Но нямах представа какво ще им кажа. Защо съм отишъл да го търся ли? Защото, ако не лъжеше, той бе видял Мичъл да напуска хотела рано сутринта. Защо е толкова важно това ли? Защото самият аз търся Мичъл. Искам да поговорим приятелски. За какво? И оттук нататък всеки отговор водеше до Бети Мейфийлд. Коя е тя, откъде идва, защо си е сменила името, какво се е случило във Вашингтон или Вирджиния, или където и да било другаде, защо била принудена да бяга?
В джоба си държах нейните пет хиляди долара в пътнически чекове, а тя дори формално не беше моя клиентка. Хубаво се бях подредил!
Отидох до ръба на скалата и се заслушах в шума на прибоя. Не се виждаше нищо, само от време на време се белваше гребенът на някоя вълна, която се разбиваше до входа на крайбрежната пещера. В самата пещера вълните не се разбиват, а се плъзгат леко като пазач в магазин, който с котешки стъпки следи купувачите. По-късно щеше да изгрее ярка луна, но още нямаше и следа от нея.
Наблизо стоеше някой и правеше същото като мен. Беше жена. Изчаквах да тръгне. Щом тръгнеше, щях да разбера дали я познавам. Няма двама души с еднаква походка, така както няма хора с абсолютно еднакви отпечатъци от пръстите.
Запалих цигара, като осветих лицето си със запалката, и само след миг тя застана до мен.
— Не е ли време вече да престанеш да се мъкнеш подире ми?
— Ти си моя клиентка и аз се старая да те пазя. Може би на седемдесетия ми рожден ден някой ще ми каже защо.
— Не съм те молила да ме пазиш. И не съм ти никаква клиентка. Защо не си идеш у дома и не престанеш да досаждаш на хората?
— Ти си моя клиентка и още как — срещу цели пет хиляди долара! Трябва да направя нещо за тях, та дори само да си пусна мустаци.
— Непоносим си! Дадох ти парите, за да ме оставиш на мира. Направо си непоносим. Ти си най-непоносимият от всички мъже, които познавам. А аз съм срещала какви ли не типове.
— Какво стана с апартамента в оня висок луксозен блок в Рио? Нали щях да се излежавам там с копринена пижама и да си играя с твоята дълга изкусителна коса, докато икономът подрежда изящния уеджудски порцелан и старинните сребърни прибори с мръснишка усмивчица и предпазливи движения, като някой сбъркан фризьор, който пърха и се суети около филмова звезда?
— О, престани!
— Значи предложението не е било сериозно, така ли? Просто мимолетна прищявка или дори нещо по-лошо. Може би номер, с който да ме на караш да убия времето, отредено ми за сън, като бродя наоколо и търся разни трупове, дето ги няма никакви?
— Никой ли не ти е разбивал носа досега?
— Неведнъж, но понякога съжаляват.
Сграбчих я здраво. Опита се да се отскубне, но без да дращи. Целунах я по главата. Неочаквано тя се притисна до мен и вдигна очи.