По това време Есмералда вече бе започнала да се разраства. Отначало идваха само разни баби с мъжете си и, повярвайте ми, погребалното бюро направи голям бизнес с всички тия преситени старци, които умираха тук и бяха погребани от своите обични вдовици. Тия проклети жени са много държеливи. Само дето моята не издържа.
Той спря, за момент обърна глава на другата страна и продължи:
— Вече бяха прокарали трамвайна линия до Сан Диего, но градът си беше все още тих, прекалено тих. Тук почти не се раждаха деца. Смяташе се едва ли не за нещо срамно. Но войната промени всичко. Сега и тук си имаме момчета, които работят като хамали, малчугани от училищата с дънки и мръсни ризи, художници и местни пияндета, а също и от ония магазини за подаръци, в които ти продават един шейкър за коктейли срещу осемдесет и пет цента. Имаме си и ресторанти, и кръчми, но все още няма ония огромни реклами, зали за хазартни игри или автокино. Миналата година се опитаха да поставят в парка телескоп, от ония, дето пускаш един петак и гледаш. Трябваше само да чуете как се възмути Градският съвет! Вярно, не сложиха телескопа, но градчето ни вече не е онова тихо убежище. Имаме магазини, не по-малко луксозни от тези в Бевърли Хилс. А що се отнася до самата мис Патриша, целият й живот премина в къртовски труд за доброто на тоя град. Старият Хелуиг умря преди пет години. Лекарите му казали, че трябва да понамали пиенето, ако не иска да свърши за една година. Той ги наругал и рекъл, че ако няма да може да си пийва, когато му се иска — сутрин, на обяд или вечер, — ще вземе съвсем да го зареже. Спря да пие — и след година умря.
Докторите му поставиха съответната диагноза — те си имат диагноза за всички случаи, но мисля, че и мис Хелуиг набързо им постави диагнозата. Както и да е, те изхвръкнаха от болницата, а това означаваше, че трябва да напуснат и Есмералда. Отсъствието им почти не се забеляза. И сега си имаше шейсетина доктора. Градът е пълен с хелуиговци, някои носят други имена, но все по един или друг начин са свързани със семейството. Едни са богати, а други си изкарват прехраната с труд. А най-много от всички се труди мис Хелуиг. Вече е на осемдесет и шест, но е яка като магаре. Не дъвчи тютюн, не пие, не пуши, не ругае и не носи грим. Тя подари на града болницата, частно училище, библиотека, изложбена зала, тенис кортове и бог знае какво още. Все така се вози в един ролсройс отпреди трийсет години, който работи тихо като швейцарски часовник. Тукашният кмет, и той е от тяхното коляно. Мисля, че тя построи и сградата иа кметството и я продаде на града за един долар. Бива си я! Сега тук живеят и евреи, разбира се, но запомнете от мен едно. За евреина се говори, че ще те изиграе и ще ти смъкне кожата от гърба, ако не си отваряш очите на четири. Това е чиста глупост! Евреинът обича да върти търговия, обича бизнеса, но той е безскрупулен само на пръв поглед. В душата си евреинът-бизнесмен е добър и обикновено е истинско удоволствие да си имаш работа с него. Той е човечен. А пък ако трябва хладнокръвно да ти одерат кожата, в тоя град са се навъдили едни, дето ще те оглозгат до кокал и отгоре на всичко ще ти искат пари за услугата. Ще ти измъкнат и последния долар и ще те гледат така, сякаш си ги окрал.
XXI
Полицейският участък представляваше част от дълга сграда в модернистичен стил на ъгъла на улиците „Хелуиг“ и „Оркът“. Паркирах колата и влязох вътре, като се чудех как да им представя нещата и все още бях твърдо убеден, че трябва да го сторя.
Приемната беше малка, но много чиста и дежурният полицай, седнал зад бюрото, имаше два остри ръба на ризата си, а униформата му изглеждаше така, сякаш бе изгладена преди десетина минути. Шест високоговорителя непрекъснато изстрелваха съобщения на полицаи и помощник-шерифи от целия окръг. Наклонената метална табелка на бюрото обявяваше, че името на този срещу мен е Гридъл. Той ме погледна така, както гледат всички полицаи — въпросително.
— С какво можем да ви бъдем полезни, сър? — Имаше спокоен, приятен глас и такъв дресиран вид, какъвто имат само най-добрите им служители.
— Трябва да ви съобщя за смъртен случай. В една барака зад железарския магазин на Главната, на една уличка, наречена „Полтънс Лейн“, в някакъв клозет виси обесен човек. Мъртъв е. Не може да бъде спасен.
— Името ви, ако обичате? — Той вече натискаше разни копчета.
— Филип Марлоу, частен детектив от Лос Анжелос.
— Забелязахте ли на кой номер е това?
— Не видях да има такъв. Но е точно зад железарския магазин.
— Спешно изпратете линейка! — нареди той в микрофона си. — По всяка вероятност самоубийство в барака зад железарския магазин. В някакъв клозет зад бараката имало обесен човек.