Той вдигна поглед към мен.
— Знаете ли как се казва?
Поклатих глава.
— Не, но беше нощен пазач на гаража в „Каса дел Пониенте“.
Той прехвърли няколко листа в една папка.
— Известен ни е. Има го в списъците на наркоманите. Чудя се как ли се е задържал на служба, но може и да се е отказал от наркотиците, а и за такава работа тук трудно се намират хора.
В приемната влезе висок сержант с каменно лице. Хвърли бегъл поглед към мен и излезе. Вън потегли някаква кола.
Дежурният полицай се обади по вътрешния телефон:
— Капитане, тук е дежурният Гридъл. Едип човек на име Филип Марлоу съобщи за смъртен случай на „Полтънс Лейн“. Линейката тръгна. Сержант Грийн също. В района имаме две патрулни коли.
Изслуша инструкциите и после погледна към мен.
— Капитан Алесандро желае да говори с вас, мистър Марлоу. Надолу по коридора, последната врата вдясно.
Още преди люлеещата се врата да се затвори зад мен, той отново даваше нареждания в микро фона.
На последната врата вдясно бяха написани две имена. Капитан Алесандро върху закована метална табелка и сержант Грийн върху дъсчица, която можеше да се сменя. Вратата беше полуотворена, така че почуках и влязох.
Мъжът зад бюрото беше също така безупречен, както и дежурният полицай. Изучаваше с лупа някаква карта, а магнетофонът до него редеше тъжна история със съкрушен, жален глас. Капитанът беше висок близо метър и деветдесет, косата му беше гъста и тъмна, а кожата на лицето му гладка и мургава. Фуражката му стоеше на бюрото близо до него. Той вдигна глава, спря магнетофона и остави лупата и картата.
— Заповядайте, мистър Марлоу.
Седнах. Погледна ме, без да каже нищо. Имаше меки кафяви очи, но стиснатите му устни говореха за твърд характер.
— Разбрах, че познавате майор Джавонен от хотел „Каса дел Пониенте“.
— Срещали сме се, капитане. Но не сме близки приятели.
Той се усмихна едва-едва.
— Това трудно може да се очаква. Едва ли му е приятно разни частни детективи да разпитват този-онзи из хотела. Той е работил във военното разузнаване. Още му викаме Майора. Дявол да го вземе, тоя град е тъпкан с най-любезните хора на света. И ние тук сме се събрали едни учтиви, но все пак сме полиция. А сега ми кажете за тоя Сеферино Чанг.
— Така, значи, се казва. Не знаех.
— Да. На нас ни е известен. Мога ли да ви запитам какво правите в Есмералда?
— Бях нает от един адвокат, казва се Клайд Ъмни, от Лос Анжелос е, трябваше да посрещна влака от Чикаго и да проследя едно лице, докато се установи някъде. Не ми беше казано защо, но мистър Ъмни спомена, че действува от името на адвокатска кантора във Вашингтон и сам не знае причината. Приех, защото няма нищо противозаконно в това да проследиш някое лице, щом не му създаваш неприятности. Лицето се установи в Есмералда. Аз се върнах в Лос Анжелос и се опитах да разбера каква е тази история. Не успях, затова взех двеста и петдесет долара, което сметнах за приличен хонорар, а разходите плащах от собствения си джоб. Мистър Ъмни не беше много доволен от услугите ми.
Капитанът кимна.
— Това не обяснява защо сте тук и какво общо имате вие със Сеферино Чанг. И тъй като сега не работите за мистър Ъмни, вие нямате нужните пълномощия, освен ако вече не работите за някой друг адвокат.
— Позволете ми да се доизкажа, капитане. Разбрах, че лицето, което следя, е попаднало в ръцете на изнудвач или най-малкото се опитва да го изнуди един човек на име Лари Мичъл. Той живее или по-скоро живееше в хотела. Непрекъснато се мъча да се свържа с него, но единственото, което научих, ми беше казано от Джавонен и от този Сеферино Чанг. Джавонен твърди, че Мичъл напуснал хотела, платил си сметката и предплатил за една седмица. Чанг ми каза, че заминал в седем днес сутринта с девет куфара. Държеше се малко неестествено, затова исках да говоря с него още веднъж.
— Как разбрахте къде живее?
— Той ми каза. Не че се опитваше да любезничи с мен. Каза ми, че къщата е собственост на някакъв богаташ и беше ядосан, че той не я поддържа в добро състояние.
— Не е достатъчно убедително, Марлоу.
— Вярно, и аз реших така. Той беше наркоман. Затова му се представих като пласьор на наркотици. В моята работа понякога се налага това.
— Така е по-добре. Но нещо пак липсва. Името на вашия клиент — ако изобщо имате такъв.
— Може ли да остане в тайна?
— Зависи. Ние никога не разкриваме имената на жертвите, освен ако не трябва да се явят в съда. Но ако въпросното лице е извършило престъпление или е подведено под отговорност, или пък е преминало от един щат в друг, за да избегне съдебното преследване, тогава ще бъде мой дълг като служител на закона да съобщя къде се намира тя в момента и под какво име се крие.