— Тя? Значи вече знаете. Защо тогава питате мен? Аз не знам защо е избягала. Не пожела да ми каже. Знам само, че е изпаднала в беда и живее в постоянен страх и че по някакъв начин Мичъл има достатъчно сведения, за да изкопчи всичко от нея.
С плавно движение на ръката той измъкна от чекмеджето една цигара. Пъхна я в устата си, но не запали.
Изгледа ме още веднъж.
— Добре, Марлоу. Засега ще спрем дотук. Но ако разберете нещо ново, при нас трябва да дойдете.
Станах. Той също стана и подаде ръка.
— Ние не обичаме грубостите. Просто си гледаме работата. А вие не се дръжте много враждебно с Джавонен. Собственикът па хотела е много влиятелен човек.
— Благодаря ви, капитане. Ще се постарая да се държа като добро момченце дори с Джавонен.
Минах отново по коридора. Зад бюрото седеше същият полицай. Той ми кимна, аз излязох навън в нощта и се качих в колата си. Седях там, стиснал здраво кормилото. Не бях много-много свикнал полицаи да се отнасят с мен така, все едно че и аз имам право да ходя по тоя свят. Все още седях така, когато дежурният полицай подаде глава от вратата и извика, че капитан Алесандро искал отново да ме види.
Когато се върнах в канцеларията, капитан Алесандро говореше по телефона. Кимна ми да седна на стола срещу него и продължи да слуша и бързо да записва нещо, явно със съкращения, както правят журналистите. След малко каза:
— Много ви благодаря. Ще ви държим в течение.
Облегна се назад, почука по бюрото и се намръщи.
— Това беше доклад от помощник-шерифа на Ескондидо. Намерили са колата на Мичъл — явно изоставена. Помислих си, че това сигурно ще ви заинтересува.
— Благодаря, капитане. Къде са я намерили?
— На двайсетина мили оттук на един черен път, който извежда на магистрала 395, но едва ли някой би минал точно по него, за да излезе на магистралата. Това място се нарича „Лос Пеняскитос“. Там няма нищо, само голи скали, пустош и едно пресъхнало речно корито. Познавам околността. Тая сутрин един фермер на име Гейтс минал оттам с камионетката си, събирал камъни да си строи ограда. Видял един буик в два цвята, паркиран отстрани до пътя. Не му обърнал особено внимание, само забелязал, че не е катастрофирал и решил, че някой просто е поспрял там.
По-късно, към четири часа, Гейтс се върнал да натовари още камъни. Буикът си бил все там. Сега вече спрял и го огледал. На вратата нямало ключ, но колата не била заключена. Не личало да е повредена. За всеки случай Гейтс си записал номера от регистрационния талон, а също името и адреса на собственика. Когато се върнал в ранчото си, позвънил в участъка в Ескондидо. Помощник-шерифите естествено познавали мястото. Един от тях отишъл и огледал колата. Нищо й нямало. Той успял да отвори багажника. Вътре видял само резервна гума и някакви инструменти. Върнал се в Ескондидо и се обади на нас. Тъкмо говорех с него.
Запалих цигара, като предложих и на капитан Алесандро. Той поклати глава.
— Имате ли някакви предположения, Марлоу?
— Колкото и вие.
— Все пак да чуем.
— Ако Мичъл е имал някаква причина да изчезне, а също и някой приятел, който да го вземе оттам — приятел, за когото наоколо не знаят нищо, — той щеше да остави колата си в обществен гараж. Това не би събудило подозрения у никого. И в гаража изобщо не биха се усъмнили. Просто пазят нечия кола и толкоз. А куфарите на Мичъл щяха да са в колата на приятеля му.
— Значи?
— Значи не е имало никакъв приятел. Значи Мичъл е изчезнал яко дим — заедно с деветте си куфара — на един много пуст път, откъдето почти никой не минава.
— Продължавайте. — Гласът му стана рязък. В него се долавяше раздразнение. Станах.
— Не се опитвайте да ме сплашите, капитан Алесандро. Не съм направил нищо противозаконно. Досега се държахте като човек. И моля ви, не си мислете, че аз имам нещо общо с изчезването на Мичъл. Не знаех и все още не знам С какво тон държеше в ръцете си моята клиентка. Но тя е едно самотно, наплашено и нещастно момиче. Когато разбера защо е така, ще ви кажа, а може и да не ви кажа нищо. Ако не ви кажа, просто ще си спечеля ненавистта ви. Няма да ми е за пръв път. Аз ме се продавам — дори па добри полицаи.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам, Марлоу. Да се надяваме.
— И аз се надявам на същото, капитане. И благодаря, че се държахте добре с мен.
Минах пак по коридора, кимнах па дежурния полицай зад бюрото и се качих отново в колата си. Почувствувах се с двайсет години по-стар.