— Точно така. А защо да не се притеснявам?
— Пътничката отива в Есмералда. Това е на брега на океана, на двайсетина километра в северна посока. Ще отседне там, в един мотел, наречен „Ранчо Дескансадо“, освен ако по пътя не реши нещо друго, но тогава ще ми кажат. На испански това означава почивка, спокойствие.
— Брей! Че тогава изобщо да не бях вземал такси!
— Ще си платиш за услугата, приятел. И ние трябва да си изкарваме хляба.
— Мексиканец ли си?
— Е, ние самите не казваме така, господине. Казваме, че сме американци от испански произход. Родени и израснали в Щатите. Някои вече почти не говорят испански.
— Es gran lastima — казах аз. — Una lengua muchisima hermosa.1
Той извърна глава и се ухили.
— Tiene vd razon, amigo. Estoy muy bien de acuerdo.2
Отминахме Торънс Бийч и поехме към целта си. От време на време шофьорът говореше по радиотелефона. После обърна глава към мен, колкото да го чувам.
— Не искаш да ни забележат, нали?
— Ами другият шофьор? Няма ли да каже на пътничката си, че си имат „опашка“?
— Той самият не знае. Затова и попитах. — Подмини го, та ако можем да стигнем там преди тях. За това имаш още една петарка.
— Нищо работа. Няма и да ме усети. Тъкмо ще има после за какво да го подкачам, като седнем да изпием по едно.
Минахме през малък търговски център, после пътят се разшири и от едната страна се заредиха скъпи и стари на вид къщи, а от другата — съвсем нови и въпреки това съвсем не евтини. Пътят отново се стесни и навлязохме в зона с ограничение на скоростта до петдесет. Шофьорът сви вдясно, закриволичи из някакви тесни улички, пропусна да спре на едно кръстовище и преди да осъзная накъде отиваме, вече се спускахме надолу по стръмния склон, а Тихият океан проблясваше вляво, отвъд широк плаж с два спасителни поста на открити метални кули. Когато стигнахме, шофьорът понечи да завие към входната врата, но аз го възпрях. На една голяма табела със златни букви на зелен фон бе написано „El Rancho Descansado“.
— Прикрий се някъде — казах. — Искам да съм сигурен, че са те.
Той даде на заден ход по шосето, бързо зави покрай измазаната в бяло стена, после навлезе в един тесен криволичещ път и спря. Бяхме точно под чепато евкалиптово дърво. Излязох от таксито, сложих си тъмни очила, бавно отидох до шосето и се облегнах на един яркочервен джип, на който бе изписана фирмата на някакъв сервиз. По хълма се спусна такси и свърна към „Ранчо Дескансадо“. Минаха три минути. Таксито се върна празно и пое нагоре по склона. Отидох при шофьора.
— Таксито е номер 423 — казах. — Същото ли е?
— Точно твоето пиленце. А сега какво?
— Ще почакаме. Какво представлява това „Ранчо“?
— Малки вилички с навес за кола до всяка. Някои са самостоятелни, други са двустайни. Рецепцията е в едно бунгало отпред. През сезона цените си ги бива. Но сега е спокойно. Сигурно е двойно по-евтино и има много свободни места.
— Ще изчакаме пет минути. После аз ще се регистрирам, ще си оставя багажа и ще се опитам да взема кола под наем.
Той каза, че било лесна работа. В Есмералда имало три места, където давали коли под наем — за неопределено време и какъвто модел си пожелае човек.
Изчакахме пет минути. Минаваше три часът. Вях толкова изгладнял, че можех да отмъкна и Кокала от зъбите на куче.
Платих на шофьора, изчаках го да тръгне, после прекосих шосето и влязох в бунгалото, където се намираше рецепцията.
III
Опрях любезно лакът на гишето и погледнах лъчезарното лице на младежа с папийонка на точки. После насочих поглед към момичето, застанало отстрани край малката вътрешна телефонна централа. Беше от тия, дето обичат да се показват пред хората, силно гримирана, а умерено изрусената и коса бе вързана на конска опашка, щръкнала отзад на темето. Но имаше хубави, големи и топли очи, които заблестяваха, щом погледнеха администратора. Отново насочих поглед към него и само дето не изръмжах. Телефонистката развя конската си опашка и удостои с поглед и мен.
— С удоволствие ще ви покажа с какви свободни стаи разполагаме, мистър Марлоу — любезно рече младежът. — Ако решите да останете, можете да се регистрирате и по-късно. Горе-долу за колко дни ще искате стая?
— За колкото и тя — казах. — Жената със сивия костюм. Току-що се регистрира. Но под какво име — това не мога да ви кажа.
Двамата се втренчиха в мен. На лицата им се изписа недоверие, примесено с любопитство. Тази сцена може да се изиграе по сто различни начина. Но точно този пробвах за пръв път. Номерът нямаше да мине в никой градски хотел по света, ала тук можех и да го пробутам. Най-вече защото изобщо не ми пукаше.