Знаех — а и капитан Алесандро със сигурност го знаеше, дявол го взел, — че Мичъл не е жив, че не той е закарал колата си в „Лос Пеняскитос“, че някой друг я е закарал дотам, а трупът на Мичъл е бил под задната седалка.
Друга възможност не съществуваше. Някои неща са като статистически факти, записани черно на бяло или на магнетофонна лента, факти, които са налице. Но има и други неща, които са факти, защото няма друг начин, защото ако не са такива, останалото губи смисъл.
XXII
Той идва като внезапен вик в нощта, но звук не се чува. Почти винаги идва в късна доба, защото часовете на нощта са часове на опасност. Но мен ме е спохождал и посред бял ден — този странен миг на просветление, когато човек изведнъж разбира, че знае нещо, което няма откъде да знае. Освен ако то не е резултат от натрупаните години и преживените изпитания, а в моя случай — от непоклатимата увереност, че е дошъл „мигът на истината“, както го наричат тореадорите.
Нямаше друга причина, каквато и да било друга разумна причина. Но аз спрях срещу входа на „Ранчо Дескансадо“, угасих фаровете и двигателя, спуснах се петдесетина метра надолу по инерция и рязко дръпнах ръчната спирачка.
Отидох до бунгалото, в което бе рецепцията. Лампичката над звънеца светеше, но беше затворено. Часът беше едва десет и половина. Заобиколих бунгалото и тръгнах бавно сред дърветата. Натъкнах се на две паркирани коли. Едната беше взет под наем херц, незабележителен като монета и телефонен апарат, но аз се наведох и успях да видя номера му. Другата кола беше малката тъмна таратайка на Гобъл. Не много отдавна бе паркирана пред хотела. А ето че сега беше вече тук.
Прекосих горичката и застанах под прозореца на моята стая. Вътре беше тъмно, никакъв звук. Изкачих много бавно няколкото стъпала и долепих ухо до вратата. Отначало не чувах нищо. После долових сподавено ридание — на мъж, не на жена. Някой тихо се изкикоти. Последва, както ми се стори, силен удар. След това настъпи тишина.
Слязох обратно по стълбите, прекосих горичката и се върнах при колата си. Отключих багажника и извадих оттам една щанга. Върнах се предпазливо, както и преди, дори още по-предпазливо. Отново се ослушах. Нито звук. Нищо. Само нощна тишина. Извадих джобното си фенерче и светнах за миг в прозореца, а после се отдръпнах от вратата. Няколко минути всичко беше спокойно. И после вратата се открехна.
Блъснах я силно с рамо и я отворих широко. Мъжът политна назад, после се разсмя. На светлината от фенерчето проблясна пистолетът му. Ударих го с щангата през китката. Той извика. Смазах и другата му китка. Чух как пистолетът изтропа на пода.
Посегнах назад и запалих лампата. Затворих с ритник вратата.
Той беше рижав, с бледо лице и безизразни очи. Лицето му се изкриви от болка, но очите му си оставаха все така безизразни. Болеше го и въпреки това ми се ежеше.
— Дните ти са преброени, мой човек! — каза той.
— А твоите вече свършиха. Не ми се плети в краката!
Той успя да се засмее.
— Краката ти са все още здрави — казах. — Хайде сгъни ги в коленете и лягай на пода, по очи — тоест ако мислиш, че все още ще ти трябват.
Той се опита да ме заплюе, но се задави. Смъкна се на колене с протегнати напред ръце. Застена. Изведнъж се просна на пода. Такива като него все се ежат, когато играят с белязани карти. А с други никога не играят.
Гобъл лежеше на леглото. Лицето му беше обезобразено от синини и рани. Носът му бе счупен. Беше в безсъзнание и дишаше така, сякаш се задушаваше.
И рижавият беше в несвяст, а пистолетът му лежеше на пода до него. Измъкнах колана му и го стегнах около глезените. После го преобърнах и пребърках джобовете му. Намерих портфейл с шестстотин и седемдесет долара, шофьорска книжка на името на Ричард Харвест и адрес на някакъв малък хотел в Сан Диего. Имаше също номерирани чекове от двайсетина банки, няколко кредитни карти, но не и разрешително за носене на оръжие.
Оставих го да лежи там и отидох на рецепцията. Натиснах продължително звънеца. След малко в тъмното приближи някаква фигура. Беше Джак, по халат и пижама. Все още държах щангата.
Той ме погледна стреснато.
— Случило ли се е нещо, мистър Марлоу?
— А, не. Само дето в стаята ми чакаше някакъв ненормален убиец. А друг лежи пребит в леглото ми. Иначе нищо не се е случило. Сигурно това е нещо обичайно при вас.
— Ще извикам полиция.
— Адски мило от твоя страна, Джак. Но ти сам виждаш — аз още съм жив. Знаеш ли какво трябва да направите с това място? Да го превърнете в санаториум за домашни животни.
Той отключи вратата и влезе. Когато го чух да се обажда в полицията, върнах се в стаята си. Рижавият беше куражлия. Бе успял да се надигне и да се подпре па стената. Очите му гледаха все така безизразно, а устата му беше разкривена в усмивка.