Приближих се до леглото. Гобъл бе отворил очи.
— Не успях — прошепна той. — Май не съм чак толкова добър, колкото си мислех. Изгубил съм си формата.
— Ей-сега ще дойде полицията. Как стана това?
— Сам си го докарах. Не се оплаквам. Тоя тук е наемен убиец. Аз имах късмет. Все още дишам. Принуди ме да докарам колата дотук. Преби ме, върза ме и после изчезна някъде.
— Някой трябва да го е проследил, Гобъл. До твоята кола има още една. Ако той я бе оставил пред хотела, как се е върнал да я вземе?
Гобъл бавно обърна глава и ме погледна.
— Мислех си, че ми сече пипето. Но излезе другояче. Искам само да се върна в Канзас Сити. Дребните риби не могат да надвият едрите… никога. Излиза, че ти ми спаси живота.
Пристигна полицията.
Първо двама полицаи с патрулната кола — приятни, сдържани, сериозни на вид момчета с неизменните безупречни униформи и с неизменните безизразни лица. А след тях и един едър як сержант, който се представи като сержант Холамайндър и каза, че е шеф на патрула. Погледна рижа вия и приближи до леглото.
— Извикайте линейка! — кратко нареди той през рамо.
Единият полицай излезе и отиде при колата. Сержантът се наведе над Гобъл.
— Нещо да кажете?
— Рижавият ме преби. Взе ми парите. Заплаши ме с пистолет в „Каса“. Принуди ме да го докарам дотук. И тогава ме преби от бой.
— Защо?.
Гобъл издаде нещо като въздишка и главата му се отпусна върху възглавницата. Или отново изпадна в безсъзнание, или се преструваше. Сержантът се изправи и се обърна към мен.
— Вие какво ще кажете?
— Нищо особено, сержанте. Вечеряхме заедно с онзи човек на леглото. Бяхме се виждали два-три пъти. Каза ми, че е частен детектив от Канзас Сити. Изобщо не знаех какво търси насам.
— А тоя тук? — Сержантът посочи неопределено към рижавия, който все още се хилеше — някаква неестествена епилептична гримаса.
— За пръв път го виждам. Нищо не знам за него, освен че ме чакаше тук с пистолет в ръка.
— Щайгата ваша ли е?
— Да, сержанте.
Другият полицай се върна в стаята и кимна на сержанта.
— Идва.
— Значи сте носили щанга — студено рече сержантът. — Защо?
— Да предположим, имал съм предчувствие.
— Да предположим, че не сте имали никакво предчувствие, а сте били сигурен? Знаете и много повече.
— Хайде по-добре да не твърдите, че лъжа, докато не разберете за какво става въпрос. И може би ще престанете да се перчите толкова само защото имате три нашивки. Да предположим и още нещо. Този тук може и да е смахнат, но все пак и двете му китки са счупени. А знаете ли какво значи това, сержанте? Никога вече няма да може да държи пистолет.
— Значи да предвидим обвинение за осакатяване.
— Щом вие казвате, сержанте.
Пристигна линейката. Първо изнесоха Гобъл, а след това лекарят постави временни шини на китките на рижавия. Отвързаха глезените му. Той ме погледна и се изсмя.
— Следващият път, приятел, ще измисля нещо по-оригинално. Но ти се представи добре. Наистина без грешка!
Той излезе. Вратите на линейката се затвориха с трясък и ревът на мотора постепенно заглъхна. Сержантът беше седнал и бе свалил шапката си. Тъкмо бършеше чело.
— Дайте да опитаме още веднъж — рече с равен глас той. — От самото начало. Все едно че не сме си разменяли остроти, а просто сме се мъчили да намерим обяснение. Става ли?
— Да, сержанте. Става. Благодаря за предоставената ми възможност.
XXIII
В крайна сметка се озовах отново в полицията. Капитан Алесандро си беше отишъл. Сержант Холзмайндър ме накара да подпиша показанията си.
— Щанга значи, а? Поели сте голям риск, господине. Той можеше да ви застреля пет пъти, докато вие замахнете с тая щанга.
— Аз не мисля така, сержанте. Блъснах го здравата с вратата. Пък и не замахнах както трябва. А може би не му е било наредено да ме убие. Не мисля, че е действувал по своя инициатива.
Продължихме още малко в същия дух и ме пуснаха да си вървя. Беше прекалено късно за каквото и да било, освен да си легне човек, прекалено късно за всякакви разговори. Но въпреки това аз отидох до телефонната служба, затворих се в една от двете хубави кабинки отвън и набрах номера на „Каса дел Пониенте“.
— Мис Мейфийлд, ако обичате. Мис Бети Мейфийлд. Стая 1224.
— Не мога да безпокоя гост на хотела по това време.
— Защо? Да не би да ви е счупена ръката? — Тази вечер никому не цепех басма. — Мислите ли, че щях да звъня, ако не беше спешно?
Телефонистът ме свърза и тя се обади със сънлив глас.