— Марлоу е на телефона. Големи неприятности. Аз ли да дойда при теб или ти ще дойдеш в „Ранчото“?
— Какво? Какви неприятности?
— Поне веднъж чуй какво ти казвам! Да те чакам ли на паркинга?
— Ще се облека. Само ми дай малко време. Отидох с колата до хотела. Пушех третата си цигара и вече ми се пиеше нещо силно, когато тя приближи с бързи и безшумни стъпки и се качи в колата.
— Не знам за какво е целият тоя театър… — започна тя, но аз я прекъснах:
— Ти ли не знаеш? Но тази нощ ще ми кажеш. И не ми се прави на възмутена. Тоя път няма да мине.
Потеглих рязко, прекосих бързо тихите улици, спуснах се надолу по хълма, влязох в „Ранчо Дескансадо“ и паркирах под дърветата. Тя слезе, без да каже дума, а аз отключих вратата и запалих лампата.
— Ще пиеш ли нещо?
— Може.
— Да не би пак да си се упоила?
— Тази вечер не, ако говориш за приспивателното. Излизахме с Кларк и пих доста шампанско. От него винаги ми се доспива.
Налях две чаши и й подадох едната. Седнах и отпуснах глава назад.
— Извинявай — казах. — Малко съм уморен, Веднъж на два-три дни все трябва и аз да поседна. Просто слабост, която упорито се мъча да преодолея, но вече не съм толкова млад. Мичъл е мъртъв.
Дъхът изсвистя в гърлото й, а ръката й затрепери. Може би пребледня. Не бях сигурен.
— Мъртъв? — прошепна тя. — Мъртъв?
— Хайде, хайде? Както е казал Линкълн, човек може да заблуди всички детективи от време на време, а някои детективи по всяко време, но не може…
— Стига! Млъкни веднага! За кой се мислиш, по дяволите?
— Просто съм някой, дето много упорито се мъчи да направи нещо, което ще ти бъде от полза. Някой, който е достатъчно опитен и достатъчно прозорлив, за да разбере, че си в безизходица. И който искаше да ти помогне да се измъкнеш от това положение, по не получи никакво съдействие от твоя страна.
— Мичъл е мъртъв — изшептя момичето. — Не исках да те обидя. Къде е той?
— Намерили са колата му изоставена на едно място, което ти едва ли знаеш. На трийсетина километра от брега на океана, на някакъв черен път. В един каньон, наречен „Лос Пеняскитос“, съвсем пусто място. Не е имало нищо в колата, никакви куфари. Просто празна кола, паркирана край един път, по който едва ли ще мине някой.
Тя погледна надолу към чашата си и отпи голяма глътка.
— Ти каза, че той бил мъртъв.
— Сякаш беше преди седмици, но всъщност само преди няколко часа ти дойде тук и ми предложи великолепието на Рио, за да изхвърля група му.
— Но там нямаше… всъщност сигурно просто съм сънувала.
— Госпожице, ти дойде тук в три часа сутринта, изплашена до смърт. Описа ми подробно къде точно се намира трупът и как лежи в шезлонга на твоето балконче. И аз тръгнах с теб, изкачих се по аварийното стълбище, като пуснах в действие безкрайната предпазливост, с която се славят хората от моята професия. И какво да видя — Мичъл го няма никакъв, а ти си спинкаш в леглото, гушнала приспивателното си хапченце.
— Продължавай с тоя театър — озъби ми се тя. — Знам колко много ти харесва. А защо ти не се гушна до мен? Тогава нямаше да ми трябва приспивателно… може би.
— Всяко нещо по реда си, ако не възразяваш. А първото нещо е, че когато дойде тук, ти казваше истината. Мичъл наистина е лежал мъртъв на твоя балкон. Но докато ти беше тук и ме баламосваше, някой е изнесъл трупа му. Някой го е свалил до колата, после е стегнал куфарите му и е свалил и тях. За всичко това е трябвало време. Трябвало е и нещо друго. Достатъчно сериозна причина. Питам — кон би направил такова нещо просто за да ти спести дребното неудобство да съобщиш на полицията за трупа на твоя балкон?
— О, стига вече! — Тя допи чашата си и я остави настрани. — Уморих се. Имаш ли нещо против да легна на леглото ти?
— Нямам, ако се съблечеш.
— Добре, ще се съблека. За това беше цялата работа, нали?
— Това легло може и да не ти хареса. Тая нощ на него беше пребит от бой Гобъл — преби го един наемен убиец, някой си Ричард Харвест. Направо го беше смлял. Спомняш си Гобъл, нали? Онзи дебелия с малката тъмна кола, дето ни следеше тогава на хълма.
— Не познавам никакъв Гобъл. Не познавам и никакъв Ричард Харвест. Ти откъде знаеш всичко това? И защо са били тук… в твоята стая?
— Убиецът причакваше мен. Като чух за колата на Мичъл и ме обзе някакво предчувствие. Дори разни генерали и други важни личности понякога имат предчувствия, защо да нямам и аз. Важното е да знаеш кога да вярваш на предчувствия. Тази вечер — или по-точно снощи — аз имах късмет. Повярвах на предчувствието си. Той имаше пистолет, но аз носех щанга.
— Ах, какъв едър, силен и непобедим мъж! — язвително рече тя. — Леглото ми харесва. Сега ли да се съблека или после?