Отидох при нея, дръпнах я рязко, изправих я на крака и я разтърсих.
— Стига с тия глупости, Бети! Ако пожелая твоето красиво бяло тяло, то няма да бъде, докато си моя клиентка. Искам да знам от какво се плашиш. Как, по дяволите, мога да направя каквото и да било, като не знам нищо? Само ти можеш да ми кажеш.
Тя се разхлипа в прегръдките ми.
Жените са толкова беззащитни и с тази своя беззащитност вършат чудеса.
Притиснах я към себе си.
— Поплачи си, Бети, похлипай си. Продължавай, аз съм търпелив. Ако не бях,… о, по дяволите, ако не бях…
Не можах да продължа по-нататък. Тя ме притискаше силно и трепереше. Вдигна лице, придърпа главата ми надолу, докато долепих устни до нейните.
— Имаш ли си някоя друга? — нежно попита тя и дъхът й се сля с моя.
— Имал съм.
— Но някоя по-различна от останалите?
— Да, веднъж, всичко трая много кратко. Но това беше отдавна.
— Вземи ме! Аз съм твоя… твоя съм. Вземи ме!
XXIV
Събудих се от силни удари по вратата. Отворих очи, без да разбирам какво става. Тя се бе притиснала толкова плътно до мен, че не можех да помръдна. Отместих внимателно ръцете й, за да се освободя. Все още спеше дълбоко.
Станах от леглото, наметнах един халат и приближих до вратата, но не отворих.
— Какво има? Събудихте ме.
— Капитан Алесандро ви вика веднага да дойдете в полицията. Отворете!
— Съжалявам, но не може. Трябва да се избръсна, да взема душ и така нататък.
— Отворете вратата! Аз съм сержант Грийн.
— Съжалявам, сержанте. Просто не мога. — Жена ли има при вас?
— Подобни въпроси са неуместни, сержанте. Казах ви, че ще дойда.
Чух как стъпките му се отдалечават надолу по стълбичките. Чух как някой се изсмя. Чух как някакъв глас каза: „Тоя не си губи времето. Чудя се какво ли прави в почивните си дни.“
Чух как потегли полицейската кола. Влязох в банята. Взех душ, избръснах се и се облякох. Бети спеше като заклана. Надрасках една бележка и я оставих на моята възглавница. „Викат ме в полицията. Налага се да отида. Знаеш къде е колата ми. Оставям ти ключовете.“
Излязох безшумно, заключих вратата и отидох при колата на Ричард Харвест. Бях сигурен, че ключовете ще са на мястото си. Такива като него никога не се притесняват за ключове. Просто си носят цяла връзка за всякакви коли.
Капитан Алесандро изглеждаше точно както и предишния ден. Той винаги щеше да изглежда така. При него имаше някакъв мъж — възрастен мъж с каменно лице и злобен поглед.
Капитан Алесандро ми посочи с глава същия стол. Влезе един униформен полицай и остави пред мен чаша кафе. На излизане ми пусна хитра усмивчица.
— Марлоу, това е Хенри Къмбърланд от Уестфийлд в Каролина, в Северна Каролина. Не знам как се е добрал до нас, по все някак е успял. Той твърди, че Бети Мейфийлд е убила сина му.
Не казах нищо. Нямах какво да кажа. Отпих от кафето, което беше много горещо, но иначе го биваше.
— Бихте ли ни пообяснили как стоят нещата, мистър Къмбърланд?
— Кой е този? — Гласът му беше не по-малко злобен от лицето.
— Частен детектив, казва се Филип Марлоу. Работи в Лос Анжелос. Сега е тук, защото Бети Мейфийлд е негова клиентка. Той, изглежда, няма такова крайно мнение за мис Мейфийлд като вас.
— Нямам никакво мнение за нея, капитане — казах. — Просто ми е приятно от време на време да я притисна до себе си. Това ме утешава…
— Приятно ви е да се утешавате с една убийца? — озъби ми се Къмбърланд.
— Е, не знаех, че е убила някого, мистър Къмбърланд. За пръв път го чувам. Бихте ли ми обяснили какво се е случило?
— Жената, която се представя за Бети Мейфийлд — това е моминското й име, — беше съпруга на сина ми, Лий Къмбърланд. Аз винаги съм бил против този брак. Беше просто една от онези военновременни глупости. Синът ми се върна от войната със счупен врат и трябваше да носи шина, която да предпазва гръбнака му. Една нощ тя свалила шината и започнала да му се подиграва, докато го вбесила и той посегнал да я удари. За съжаление след войната той пиеше доста и често се стигаше до скандали. Загубил равновесие и паднал напреко върху леглото. Аз влязох в стаята и я сварих тъкмо когато се мъчеше да закрепи шината обратно на врата му. Но той беше вече мъртъв.
Погледнах към капитан Алесандро.
— Записва ли се разговорът ни, капитане?
Той кимна.
— Всяка дума.
— Добре, мистър Къмбърланд. Доколкото разбирам, това не е всичко.
— Естествено. Аз имам доста голямо влияние в Уестфийлд. Собственик съм на банката, на най-големия вестник и на много от заводите в града. Най-видните хора в Уестфийлд са мои приятели. Снаха ми беше арестувана, съдена за убийство и съдебните заседатели я признаха за виновна.