— Имам някакво смътно предчувствие, че вече сте го направили — каза той с безизразно лице.
— Първо ще разбера какво е станало с Мичъл — казах аз с не по-малко безизразно лице.
— Знам само, че го няма. Но това не значи, че трябва да го търси полицията.
Станах. Изгледахме се продължително. И излязох.
XXV
Тя все още спеше. Не се събуди, когато влязох. Спеше като малко момиченце, дишаше безшумно, със спокойно лице. Погледнах я, после запалих цигара и отидох в кухнята. Сложих кафето да се запарва в красивия, тънък като яйчена черупка евтин алуминиев кафеник, с който беше снабдена хотелската кухня, върнах се и седнах на леглото. Бележката, която й бях оставил, си стоеше на възглавницата до ключовете за колата ми.
Разтърсих я леко, тя отвори очи и премигна.
— Колко е часът? — попита, като протегна голите си ръце. — Господи, спала съм като пън!
— Време е да се обличаш. Сложил съм кафе. Ходих в полицията… по тяхна молба. Твоят свекър е в града, мисис Къмбърланд.
Тя подскочи като ужилена, втренчи се в мен, затаила дъх.
— Той си получи заслуженото, и още как… от капитан Алесандро. Вече не може да ти направи нищо. Затова ли беше всичкият този страх?
— Той к-каза ли к-какво се случи в Уестфийлд?
— Специално за това беше дошъл. Толкова е бесен, че ще се спука от злоба. Голяма работа! Но ти не си, нали? Не си направила това, в което ге обвиняват.
— Не съм. — Очите й горяха.
— Нямаше да има значение дори и да беше го направила… сега вече не. Но нямаше да ми е много приятно за снощи. А Мичъл откъде е разбрал?
— Просто се случил там или някъде наблизо. О, господи, вестниците гърмяха седмици наред. Не беше много трудно да ме разпознае. Тук нищо ли не писаха?
— Сигурно са писали нещо, дори само заради необичайното правно тълкуване на случая. Но и да е било така, не съм го чел. Кафето трябва да е готово. Как го пиеш?
— Без сметана. И без захар, ако обичаш.
— Добре. Нямам нито сметана, нито захар. А защо се нарече Елинор Кинг? Ама че съм глупав. Старият Къмбърланд не може да не е знаел моминското ти име.
Отидох в кухнята, отворих кафеварката и налях на двама ни. Занесох й чашката и седнах на един стол с моята в ръка. Очите ни се срещнаха и ние отново бяхме чужди.
Тя остави чашата си настрани.
— Кафето беше много хубаво. Ще се обърнеш ли, докато се оправя?
— Разбира се.
Взех от масичката някакво книжле и се престорих, че чета. Разказваше се за един частен детектив — най-възбуждащата картина за него била гола жена, която виси обесена на душа със следи от насилие по тялото си. Бети беше вече в банята. Хвърлих криминалето в кошчето, просто в момента нямах подръка кофа за смет. И тогава започнах да си мисля, че има два вида жени, с които човек може да се люби: едните се отдават изцяло, до самозабрава, и престават да мислят за собственото си тяло; другите се смущават и винаги искат да се позакрият. Спомних си и жената от един разказ на Анатол Франс, която настояваше да си свали чорапите. С тях се чувствувала като проститутка. Имаше право.
Когато излезе от банята, Бети изглеждаше свежа като току-що разцъфнала роза, с безупречен грим и блеснали очи, всяко косъмче от косата и беше пригладено на мястото си.
— Ще ме закараш ли в хотела? Искам да говоря с Кларк.
— Да не би да си се влюбила в него?
— Аз си мислех, че съм влюбена в теб.
— Това, което се случи, беше просто вик в нощта — казах. — Нека да не пресилваме нещата. В кухнята има още кафе.
— Благодаря, не искам. Още не съм закусила Никога ли не си се влюбвал? Искам да кажа, достатъчно силно, за да желаеш да си с една жена ден след ден, месец след месец, година след година.
— Да тръгваме.
— Как може такъв суров мъж да бъде и толкова нежен? — запита учудено тя.
— Ако не съм суров, нямаше да съм жив. А ако не мога понякога да бъда и нежен, не си заслужава да живея.
Държах шлифера й, за да го облече. По пътя до хотела тя не проговори. Когато стигнахме и паркирах плавно колата на обичайното й място, извадих петте сгънати пътнически чека от джоба си н й ги подадох.
— Да се надяваме, че за последен път си ги прехвърляме един па друг — казах. — Вече се изпомачкаха.
— Мислех, че това е хонорарът ти — отвърна доста рязко тя.
— Не се опъвай, Бети. Знаеш много добре, че не мога да взема пари от теб.
— Заради снощи ли?
— Просто така, заради нищо. Просто не мога да ги взема. Това е всичко. Нищо не съм сторил за теб. А ти какво ще правиш сега? Вече си в безопасност.
— Нямам представа. Все ще измисля нещо.
— Влюбена ли си наистина в Брандън?
— Може и да съм.
— Той е бил гангстер. Нас един престъпник да разкара Гобъл. Тоя убиец беше готов да застреля и мен. Би ли могла да обичаш такъв човек?