— Една жена обича мъжа заради самия него, а не за това какъв е. А той може и да не го е направил преднамерено.
— Довиждане, Бети. Направих каквото можах, но явно не беше достатъчно.
Тя протегна бавно ръка и взе чековете.
— За мен ти си ненормален. За мен ти си най-ненормалният мъж, когото някога съм срещала.
После слезе от колата и се отдалечи с бързи стъпки, както обикновено.
XXVI
Дадох й достатъчно време да прекоси фоайето и да се качи в стаята си, после сам влязох в хотела и поисках да ме свържат по вътрешния телефон с Кларк Брандън. Джавонен мина покрай мен и ме изгледа сурово, но не каза нищо.
Отговори ми мъжки глас. Нямаше съмнение, че е той.
— Мистър Брандън, вие не ме познавате, въпреки че онзи ден сутринта се засякохме в асансьора. Казвам се Филип Марлоу. Аз съм частен детектив от Лос Анжелос и приятел на мис Мейфийлд. Бих искал да поговоря с вас, ако ми отделите малко време.
— Май съм чувал нещичко за вас, Марлоу. Но сега тъкмо излизам. Какво ще кажете да пийнем нещо заедно тази вечер към шест?
— Трябва да се връщам в Лос Анжелос, мистър Брандън. Няма да ви задържам дълго.
— Добре тогава — неохотно се съгласи той. Качете се при мен.
Отвори ми вратата — висок едър мускулест мъж в отлична форма, нито суров, нито мекушав. Не ми подаде ръка. Отдръпна се встрани и аз влязох.
— Сам ли сте, мистър Брандън?
— Да. Защо?
— Не бих искал никой друг да чуе това, което ще ви кажа.
— Тогава казвайте го и да свършваме.
Той седна в едно кресло и вдигна краката си на дивана. Щракна златна запалка и я поднесе към цигара със златна лентичка. Голяма работа!
— Тук ме изпрати един адвокат от Лос Анжелос, трябваше да проследя мис Мейфийлд, да разбера къде отива и после да му съобщя. Не знаех защо иска това, а адвокатът каза, че и той не знаел, но действува по молба на известна адвокатска кантора от Вашингтон.
— Добре, проследихте я. И какво?
— И тя се свърза с Лари Мичъл или той с нея, като започна да я изнудва.
— Не само нея — хладно рече Брандън. — Той беше специалист по тази част.
— Но вече не е, нали?
Той впери в мен студен, празен поглед.
— Какво означава това?
— Че сега той не е нищо. Просто вече не е между живите.
— Чух, че напуснал хотела и заминал със собствената си кола. Какво общо имам тук аз?
— Не ме попитахте откъде знам, че вече не е между живите.
— Вижте какво, Марлоу. — Той тръсна пепелта от цигарата си с презрителен жест. — А може би пет изри не давам за това. Или говорете за нещо, което ме интересува лично, или се махайте.
— Тук се замесих — ако това е точната дума — и в една история с някой си Гобъл, който твърдеше, че е частен детектив от Канзас Сити и имаше визитна картичка, която може би потвърждаваше думите му. Тоя Гобъл ми досаждаше предостатъчно. Непрекъснато ходеше по петите ми. Непрекъснато говореше за Мичъл. Не можех да разбера какво иска. И един ден вие получихте на рецепцията някакво анонимно писмо. Наблюдавах ви как го четяхте и препрочитахте. Попитахте служителя кой го е оставил. Той не знаеше. Вие дори извадихте празния плик от кошчето. И когато влязохте в асансьора, не изглеждахте особено зарадван.
Брандън вече не беше чак толкова спокоен. Тонът му стана по-рязък.
— Някой ден може да си наврете носа там, където не трябва, господин Частен детектив. Идвало ли ви е наум?
— Задавате глупави въпроси. А как иначе ще си изкарвам прехраната?
— Я по-добре се омитай оттук, докато все още се държиш на краката си!
Аз се изсмях и това наистина го жегна. Той скочи на крака и се засили към мен.
— Виж какво, момчето ми! Аз не съм кой да е. И няма да позволя да ме разиграват разни дребни ченгета като теб. Вън!
— Значи не искате да чуете останалото, така ли!
— Казах — вън!
Аз станах.
— Съжалявам. Исках да уредим това на четири очи. Не оставайте с впечатление, че се опитвам да ви изнудя, както направи Гобъл. Просто не е в моя стил. Но ако ме изхвърлите, без да ме изслушате, ще се наложи да отида при капитан Алесандро. Той ще ме изслуша.
Брандън ме изгледа свирепо. После върху лицето му се появи много странна усмивчица.
— Ще те изслуша значи! И какво ще стане? Само да вдигна телефона, и ще му изстине местенцето.
— А, не! На капитан Алесандро тия не минават. Той не е вчерашен. Тая сутрин хич не се поцеремони с Хенри Къмбърланд. А Хенри Къмбърланд не е свикнал, да се отнасят с него по такъв начин, където и да било и когато и да било. Алесандро направо го навря в миша дупка с няколко презрителни приказки. Въобразявате си, че можете да го пречупите. Едва ли те доживеете това.