— Брей! — каза той, все така ухилен. — Навремето познавах доста типове като теб. Толкова отдавна живея тук, трябва да съм забравил, че още се въдят такива. Добре тогава, слушам те.
Върна се до креслото си, взе от табакерата втора цигара с позлатена лентичка и я запали.
— Ще запалиш ли?
— Не, благодаря. Тоя младок, Ричард Харвест, мисля, че там ти беше грешката. Не го биваше за тая работа.
— Никак не го биваше. Марлоу. Никак! Един долнопробен садист и нищо повече. Така става, когато човек излезе от играта — губи реална представа. Можеше да изкара акъла па Гобъл, без дори с пръст да го бутне. А той да вземе да го изтика в твоята стая — смешна работа! Аматьорска работа! Виж го на какво прилича сега. За нищо не става. Моливи ли ще продава, що ли? Ще пиеш ли нещо?
— Не сме чак в такива приятелски отношения, Брандън. Позволи ми да довърша. Посред нощ — същата нощ, когато аз следях Бети Мейфийлд а ти изгони Мичъл от „Кристалната зала“ и, бих добавил, го направи много изискано, — тя дойде при мен в „Ранчо Дескансадо“. Предполагам, че и то е твоя собственост. Каза, че Мичъл бил мъртъв, проснат в един шезлонг на нейния балкон. Обещаваше ми какво ли не, само и само да направя нещо. Дойдох тук с нея, но на балкона нямаше труп. На следващата сутрин нощният пазач на гаража ми каза, че Мичъл заминал някъде със собствената си кола и с девет куфара. Бил си платил сметката, а също и предплатил за една седмица, та да му запазят стаята. Същия този ден намериха колата му изоставена в каньона „Лос Пеняскитос“. Нито куфари, нито следа от Мичъл!
Брандън ме гледаше втренчено, но не обели дума.
— Защо Бети Мейфийлд се страхуваше да ми каже от какво се страхува? Защото е била осъдена за убийство в Уестфийлд, Северна Каролина, и после присъдата била анулирана от съдията, който имал такова право в този щат и се възползувал от него. Но Хенри Къмбърланд, бащата на съпруга, в чието убийство била обвинена тя, се зарекъл да я преследва навсякъде и да не я остави на мира. И ето че тя вижда на балкона си труп. Полицията ще разследва случая и цялата й история ще излезе наяве. Тя е изплашена. Мисли си, че едва ли два пъти ще има такъв късмет. Нали все пак съдебните заседатели са я признали за виновна!
Брандън каза спокойно:
— Той си счупи врата. Падна през страничния парапет на моята тераса. Не е възможно тя да му е счупила врата. Ела с мен. Ще ти покажа.
Излязохме на широката слънчева тераса. Брандън отиде до страничния парапет, а аз се наведох да погледна надолу и какво да видя? Един шезлонг на балкона на Бети Мейфийлд.
— Парапетът не е много висок — казах. — Не е достатъчно висок, за да е безопасен.
— Точно така — спокойно се съгласи Брандън. — А сега си представи, че е застанал ето тук. — Той се обърна с гръб, а парапетът стигаше горе-долу до средата на бедрата му. — Да предположим, че той се е опитал да прилъже Бети да приближи достатъчно, за да я сграбчи в прегръдките си, но тя го отблъснала, той политнал назад и паднал. По една чиста случайност паднал точно така, че си счупил врата. По същия начин е умрял и съпругът й. Виновно ли е момичето, че изпаднало в паника?
— Не съм сигурен дали някой е виновен. Дори теб не обвинявам.
Той се отдалечи от стената, впери поглед в океана и замълча. След малко се обърна.
— В нищо не те обвинявам — продължих аз — освен в едно: че си успял да се отървеш от трупа на Мичъл.
— А как, по дяволите, съм го направил?
— Освен всичко останало, ти си и рибар. Хващам се на бас, че точно тук, в тоя апартамент, държиш дълго и здраво найлоново въже. Ти си як мъж. Спокойно би могъл да скочиш на балкона на Бети и да прекараш въжето под мишниците на Мичъл, достатъчно си силен, за да го спуснеш на земята зад храсталаците. Тогава, след като вече си взел ключовете от джоба му, би могъл да се качиш в неговата стая, да стегнеш багажа му и да го свалиш в гаража или с асансьора, или по стълбите. Трябвало е да се връщаш три пъти. Но за човек като теб не е много. После си изкарал колата му от гаража. Сигурно си знаел, че нощният пазач е наркоман и ще си държи устата затворена, ако разбере, че ти е известно. Това е станало в малките часове. Естествено пазачът ме излъга за времето. Закарал си колата колкото може по-близо до трупа на Мичъл, натоварил си го и си го откарал в каньона.
Брандън се изсмя подигравателно.
— Добре, ето ме в каньона „Лос Пеняскитос“ с кола, труп и девет куфара. Как ще се измъкна оттам?
— С хеликоптер.
— А кой ще го пилотира?
— Ти. Засега полицията не се занимава с хеликоптери, но скоро ще се заеме и с тях; стават все повече. Могъл си предварително да уредиш да ти докарат хеликоптер, да има някой, който да върне пилота обратно. Човек с твоето положение може всичко, Брандън.