— А след това?
— След това си натоварил трупа на Мичъл и куфарите му в хеликоптера, закръжил си ниско над водата, изхвърлил си трупа и куфарите и си върнал хеликоптера там, откъдето е излетял. Чиста работа, отлично организирана!
Брандън се изсмя грубо — прекалено грубо. Смехът му прозвуча пресилено.
— Хм! Помисли още веднъж, Брандън. Ти си го направил, защото така си искал. Но си забравил за Гобъл. Гобъл беше от Канзас Сити. Ти май също си оттам.
— И какво от това?
— Нищо. Кръгът се затваря. Но Гобъл не беше дошъл тук само за да се поразходи. И не търсеше Мичъл, освен ако вече не са се познавали и не са се разбрали, че държат в ръцете си златна мина. Ти си бил златната мина. Но Мичъл умря и Гобъл се опита да свърши цялата работа сам, обаче беше като мишка срещу лъв. Какво искаш — да се наложи да обясняваш по кой начин Мичъл е паднал от твоя балкон ли? Да започнат да се ровят в миналото ти? Какво по-очевидно за полицията от това, че ти си хвърлил Мичъл оттам? И дори да не могат да го докажат, какво ще представляваш оттук нататък ти в Есмералда?
Той отиде с бавни крачки до отсрещния край на терасата и се върна. Застана пред мен с напълно безизразно лице.
— Можех да наредя да те убият, Марлоу. Но не знам защо, през годините, откакто живея тук, съм се променил. Така че ти добре ме подреди. Нямам как да се защитя, остава ми да те очистя. Мичъл беше от най-долните типове — той шантажираше жени. Ти може и да си прав във всичко, но аз няма да съжалявам. И има възможност, повярвай ми, просто една възможност и аз да съм си падал по Бети Мейфийлд. Не очаквам да ми повярваш, но все пак е възможно. Дай да се спазарим. Колко?
— Колко за какво?
— За това, че няма да кажеш на ченгетата.
— Вече ти казах колко. Нищо. Просто исках да разбера какво се е случило. Нали бях приблизително прав?
— Напълно прав, Марлоу! Дявол да го вземе, съвсем прав! Все още могат да ме пипнат за това.
— Могат. Е, вече ще те избавя от присъствието си. Както ти казах, връщам се в Лос Анжелос. Някой може да ми предложи някоя нищожна работа. И аз трябва да живея. А може би не трябва, а?
— Няма ли да ми подадеш ръка?
— Не. Ти нае убиец. И си извън категорията на хората, с които се ръкувам. Днес можеше и да съм мъртъз, ако не беше предчувствието ми.
— Не съм го карал да убива когото и да било.
— Но все пак ти го нае. Довиждане.
XXVII
Излязох от асансьора, а Джавонен, изглежда, чакаше точно мен.
— Да идем в бара — предложи той. — Искам да поговорим.
Отидохме в бара, където в този час беше много спокойно.
— Вие ме мислите за подлец, нали? — каза тихо Джавойен.
— Не, вие си гледате вашата работа, аз — моята. Само че моята работа ви подразни. И не ми оказахте доверие. Но това не значи, че сте подлец.
— Аз се опитвам да пазя този хотел. А вие кого пазите?
— Никога не съм сигурен в това. А често, когато все пак знам кого пазя, не съм сигурен как да го направя. Просто се мотая насам-натам и ставам за смях. Понякога се оказвам напълно излишен.
— И аз така чух… от капитан Алесандро. Ако не е тайна, колко си докарвате с вашата работа?
— Е, тоя път не беше съвсем по моята част, майоре. Всъщност не изкарах нищо.
— Хотелът ще ви плати пет хиляди долара, за да защитите интересите му.
— Хотелът, или по-скоро — мистър Кларк Брандън?
— Сигурно. Той е шефът.
— Пет хиляди долара — звучи приятно. Много приятно. Ще гали ухото ми, докато пътувам към Лос Анжелос. Станах.
— Къде да ви изпратя чека, мистър Марлоу?
— Във Фонда за социално подпомагане на полицаите сигурно ще му се зарадват. Полицаите не изкарват кой знае колко. Когато са в нужда, им се налага да теглят заеми оттам. Да, мисля, че от Фонда ще ви бъдат много благодарни.
— Но не и вие, така ли?
— Във военното разузнаване сигурно сте имали много възможности да вземате подкупи. Но вие все още работите, нали? Е, аз тръгвам.
— Виж какво, Марлоу. Ти се държиш като пълен глупак. Искам да ти кажа, че…
— Кажи го на себе си, Джавонен. Поне аудиторията ти е сигурна. Желая ти успех.
Излязох от бара и се качих в колата си. Върнах се в „Ранчото“, събрах си багажа и спрях на рецепцията да платя. Сварих Джак и Лусил на обичайните им места. Лусил ми се усмихна, а Джак каза:
— Няма нужда, мистър Марлоу. Така ми е наредено. И приемете нашите извинения за снощи. Едва ли имат много висока стойност, нали?
— Колко е сметката?
— Не е голяма. Към двайсет долара и петдесет.
Оставих парите на гишето. Джак ги погледна и се намръщи.